Епизод 4: Индия

ИЗГУБЕН И НАМЕРЕН

Три дни лежах под слънцето, киснах се в реката и взех, че изгорях. Кожата ми пареше и само мисълта да изкарам още един ден на припек ме ужасяваше. Затова реших, че е време да се поразходя малко. Проверих на приложението в телефона и видях един двудневен преход в планината. Кракът бе спрял да ме боли и бях готов отново да се върна на трасето. Сгънах палатката, метнах раницата и потеглих. 

Преходът се оказа доста сериозен, до два следобед качвах супер стръмен баир и водата ми свърши. Малко след това почнах да губя и без това оскъдната маркировка и в крайна сметка тръгнах напосоки. След около час вече тотално се изгубих. Бях много жаден и седнах на един камък да реша какво да правя. 

---

Тогава дочух звънчета. Навремето ходех с дядо ми да пасем овцете и веднага направих асоциация какво означава това. Не след дълго се появиха и няколко кози. Щом има стадо, трябва да има и пастир, казах си. Така и беше, след малко видях млад мъж, придружен от куче; станах и се запътих към него. Дадох си сметка, че шансът да говори английски е минимален, но все някак си щяхме да се разберем. Поздравих го и се оказа, че всъщност говори английски. Казваше се Сунил и заместваше баща си за няколко дена.  Живееше в Дарамшала, семеен и образован човек. Веднага ми показа откъде мога да си налея вода, че вече бях примрял от жажда.

Той каза, че не съм се отклонил кой знае колко от маршрута и че е вече късно да продължа напред, защото подслонът е далеч и със сигурност няма да мога да стигна до него преди залез. Предложи да разпъна палатката си в неговия кози лагер, който бе наблизо, и да изкараме вечерта заедно. За мен предложението бе атрактивно и интересно и се съгласих на мига. Сунил имаше още работа със стадото и ме остави в лагера да се настанявам. Каза, че ще дойде преди залез и замина с козите нанякъде.

Привечер край мен премина друго стадо с двама пастири. Единият мъж бе на около 50, а другият – наполовина по-млад и най-вероятно му беше син. И двамата не говореха английски, но по-възрастният бе много развълнуван от срещата ни и държеше да го последвам. Направи знак с ръка, след което каза „чай“. В българския език думата за чай явно бе същата като в хинди, та веднага разбрах къде ме води.

---

На едно малко хълмче над лагера той и синът му си бяха направили подслон. Веднага запалиха огън и сложиха водата да завира направо върху горящите дънери. Синът му се зае с издояването на козите, та малко след това към чая бе добавено и мляко. Под една камара с камъни двамата мъже складираха хранителни продукти – брашно, ориз, чай, подправки и разни други неща. Чаят стана набързо и докато го пиехме и комуникирахме единствено с усмивки, в далечината се появи и Сунил. Благодарих на хинди за гостоприемството и се разделихме.

Сунил запали огъня и ме назначи за поддържането му, докато той издои всички кози. Имаше едно дребосъче, което нямаше майка, та той го хранеше от бутилка с биберон. Толкова се бе превързало към него, че го следваше неотлъчно. 

Като свърши работата си, дойде и от подобна камара с камъни извади брашно и започна да меси тесто за чапати. Извади една ламарина и я постави на огъня да се нагрява – по-късно на нея опече питките. В друг съд почна да приготвя мляко с ориз. Вече се беше стъмнило, когато вечерята беше готова. Хапнахме много добре и вечерта премина в интересни разговори и много смях.

---

Към три през нощта се събудих от гръмотевица. Малко по-късно последва такава буря, че едва не ме отнесе заедно с палатката. Дъждът не спираше да вали като из ведро и евтиният ми подвижен дом започна да пропуска. Накрая така протече, че извадих от раницата си листата от Бодхи и камерата и ги обезопасих, защото бе ясно, че в палатката ще се плува. По едно време стана светло, а дъждът не спираше да вали и отидох да проверя как е Сунил. Неговият подслон се състоеше от четири кола и разпънат отгоре найлон. Човекът беше вир вода и със смях сподели, че козите толкова се уплашили от бурята, че решили всички заедно – около 150 броя, да се подслонят при него! И така той бе изкарал нощта, опитвайки се да оцелее от скупчилото се под навеса стадо! Голям смях!

Времето нямаше изгледи да се оправи и Сунил каза да не предприемам никакви действия, докато не спре да вали и не изгрее отново слънцето. Било хлъзгаво и опасно за преход, затова най-добре бе да остана при него.

И така, живях там още цели три дена! Няколко пъти гостувах отново на другите двама мъже, помагах на Сунил с козите и огъня, четях, медитирах и чаках времето да се оправи. На третата вечер, отново заедно пред огъня, за пореден път заваляха едри капки. Вече доста изморен той вметна, че и тази нощ нямало да спи.

– Е то почти не е спирало, какво имаш предвид? – попитах аз.

– Ами когато вали по-силно идва The Leopard (леопардът)!

– Идва кой???? – направих се аз на глух.

– The Leopard! Нали знаеш – голямата котка! – каза ясно той.

– Това някаква шега ли е?

– Нее, не се шегувам. – каза той

– А ти виждал ли си тук леопарди? – попитах аз.

– О, много пъти! Леопардът идва, взема някоя коза и заминава да я яде.

– А кучето? Няма ли да тръгне след леопарда?

– Кучето да не е лудо! Кучето само лае и бяга, да не се е побъркало да тръгне към леопарда!!!

– Но моята палатка е сред козите… – казах му.

– Е, ти няма от какво да се притесняваш – разясни ми той. – Леопардът идва за коза, не за теб.

– Че откъде може да съм сигурен, че на леопарда няма да му се приям аз като мине покрай  палатката ми? – попитах аз.

– Е, няма как да сме сигурни в това – заключи Сунил.

– В такъв случай и аз няма да спя тази нощ!

Малко след това си легнах в палатката. Кучето бе разбрало, че ме е страх, и бе дошло с мен. Легна до главата ми, но от външната страна. Доста се повъртях преди да заспя.

На следващия ден, неизяден от леопард, станах и видях, че на небето няма и един облак. Разбрахме се да остана в лагера до към десет – тъкмо да изсуша мокрите си дрехи на слънце, и след това да продължа прехода си. Сунил отиде с козите нанякъде и като се завърна, всичко вече беше сухо. Опаковах раницата и беше време да си кажем довиждане с моя спасител. Обещах му да не се забравяме и да поддържаме връзка в интернет, а дай Боже и да се видим отново някой ден!

Тръгнах нагоре, като от време на време поглеждах зад себе си да видя дали случайно някой леопард не ме следи. Нямаше никой. На билото срещнах момче, с което си разменихме няколко думи за пътеката. От него разбрах, че ми оставаше още малко до подслона.

---

Продължих, но бях застигнат от облак. Той се настани удобно на върха до мен и намали видимостта до нула. Не виждах и на метър пред мен и се зачудих какво да правя. Изчаках малко, но облакът не си отиваше, затова реших да продължа и да карам все по билото. Не след дълго пред мен се появи очертанието на къща. Реших да почукам и на вратата се появи мъж, който изглеждаше доста страшно. Човекът имаше някаква деформация на лицето, от която чак тръпки ме побиха.

– Отдавате ли стаи под наем в къщата? – попитах аз.

-Да, цената е 1200 рупии, – каза той. (Цената беше над 3 пъти по-висока от обичайната.)

– Но това е твърде висока цена и това го знаем и двамата, – казах аз.

– 700! – отсече той.

– Все още цената е висока за стая насред нищото, – изкоментирах.

– Е, може и за 300 рупии, но ще е в споделена стая – предложи човекът от къщата на ужасите.

– О, нима в къщата има още хора? И с кого трябва да си споделя стаята? – попитах аз.

– Ами с мен! – отсече той.

В този момент аз бавно пристъпих няколко крачки назад, след което направих кръгом и се отдалечих. Чух го да споменава нещо от сорта, че в тази мъгла ще се изгубя и няма да оцелея, но това бе далеч по-примамливо от това да споделя стая с него.

---

След петнайсетина минути облакът най-накрая се настоя, вдигна се и замина на ново място. Бързо се ориентирах и малко по-късно вече бях в подслона. Тъкмо си поръчах нещо различно от козе мляко за ядене, когато зачука градушка. Ама едра! Ако се бях позабавил съвсем малко, кой знае къде щях да се скрия от нея, но сега похапвах на сигурно място под покрив.

И така, на малко по-сигурно място от леопарди и зловещи хора с изкривени лица, търсещи… не искам да знам какво търсещи, там в подслона можех да остана за през нощта и на следващата сутрин да се смъкна до Багсу. Местните обаче ми казаха, че ако побързам, все още имам време да стигна още сега преди да е залязло слънцето. След всички преживявания покрай пастирите толкова ми се искаше вече да си взема стая и горещ душ, че направо станах и тръгнах. Дори без малко да се сблъскам с онова същото момче, с което се бяхме разминали по пътя. То се бе изплашило от облака и бе тръгнало да се връща. Решихме да се спускаме заедно. 

Беше интересен разговор: Йоан бе от Белгия и с блясък в очите сподели, че в Индия идва вече за осми пореден път. Говореше за една магия, с която го привлича тази мистична страна (магия, която и аз бях започнал да усещам) и че сега не може да спре да се връща тук отново и отново. Родителите му всеки път го питали защо пак отива в Индия и понеже наистина е трудно да се отговори на този въпрос, момчето им бе обещало следващия път да ги вземе със себе си, за да се опитат да го разберат. Аз пък от своя страна му разказах за вълнуващите си преживявания в Перу и по-конкретно за аяуаска. Той слушаше с огромен интерес и каза, че в най-скоро време задължително ще отиде и ще пробва отварата лично.

Към пет следобед стихнахме Багсу и, след като разменихме контактите си, се разделихме. Намерих си прилична стая в къща за гости на добра цена и стоях в банята повече от час. После заспах на удобното легло под завивките и слушах как навън гърми и трещи. Интересно е как едва когато останем без удобствата си за няколко дена ги оценяваме, когато се завърнат, нали?