Епизод 4: Индия

АМРИТСАР И ЗЛАТНИЯТ ХРАМ

Доста добре си поспах в самостоятелната ми стая, която се намираше в самостоятелната ми къща там някъде в „тъмна Индия“, любезно предоставена ми от Симран Пану и семейството му. Бяха пуснали човек в имота си, който всъщност почти не познават, но хората тук имат толкова големи сърца, че за тях това бе нещо нормално и въпрос на чест.

Симран ме събуди към осем; работникът, който отговаряше за биволиците, вече ги беше издоил и ние отидохме да занесем мляко на леля му. Къщата ѝ се намираше в началото на Мехатпур и представляваше огромно красиво имение – такова като в индийските сериали. Лелята вече знаеше за мен и с нетърпение очакваше да ме види.

Разговорът ни потръгна не толкова гладко заради превода на Симран, но пък изневиделица се появиха двамата ѝ внука близнаци, които помогнаха доста с английския. Единият ѝ син бе певец и живееше в къщата със семейството си, а другият бе доктор в Бирмингам, Англия.

След като си поговорихме с тази мила жена, Симран ме остави в магазина на Маниндер. Предвид това, че говореше английски най-добре от всички, с него говорихме надълго и нашироко за щата Пенджаб и за културата им. 

Тук семействата сключваха брак сравнително късно за Индия – момчетата на около 26 – 29, а момичетата на 22 – 25. Интересно бе това, че браковете са договорени и младоженците в повечето случаи не се познават преди това. На Запад това бе нещо немислимо и в главата ми нахлуха един куп въпроси по темата, предполагам на вас също. Повечето отговори може да намерите в историята за сватбата на Маниндер година и половина по-късно, на която имах изключителния шанс и късмет да присъствам.

27-годишният индиец ми разказа доста и за философията на сикхите. Това е сравнително нова религия – само на 600 години. Тогава за територията на Пенджаб са се водели кръвопролитни битки между Индия и Пакистан. Един след друг са се раждали просветлени личности (10-те гурута), които са имали паранормални способности и с тяхна помощ са отблъснали пакистанците от земите си. Гурутата са написали и свещена книга – „Гуру Грантх Сахиб“, която сикхите третират като жива личност и с голяма почит. В повечето аспекти философията им доста ми допадна и ми бе наистина много интересно да слушам разказите на Маниндер за всеки един от гурутата.

По обед отидохме да си вземем храна от улицата, а малко по-късно стана ясно, че днес ще затворим магазина по-рано от обичайното, понеже момчетата бяха решили да ме заведат да видя най-свещеното място на сикхите – Златния храм, който се намира в Амритсар на около 150 км от малкото градче, в което се намирахме.

Първо минахме през дома на Маниндер и, докато той си вземаше душ, се запознах с майка му. Тя бе много мила жена, дребна на ръст и с широка усмивка. Веднага приготви чай и извади бисквитки.  Маниндер скоро се появи и тръгнахме за дома на Симран. Там пък аз си взех душ и след това момчетата ми вързаха тюрбан на главата. Тюрбанът бе неизменна част от философията на сикхите и тук, в Пенджаб, почти всички мъже бяха опаковали с това осемметрово парче плат главите всеки ден. Младите момчета можеха да си позволят да не го носят и да имат модерни прически, но все пак след 30-те тюрбанът щеше да се превърне в част от ежедневното им облекло.

От Мехатпур взехме и Гъган и в този четиричленен екипаж тръгнахме за Амритсар. По пътя спряхме в едно заведение за по фреш с подправки – освежихме се, подлютихме се, и продължихме. Ако не сте свикнали с трафика тук (то дали изобщо може да се свикне) е по-добре да не следите какво се случва на пътя. Гарантирам ви, че в рамките на всеки две минути ще бъдете свидетели на ситуация, която бихте сметнали за „фатална“. Предприемат се двойни, тройни и дори четворни изпреварвания, като често се налага да се излиза от рамките на шосето, за да не се блъснете с някой насреща.

Пристигнахме привечер и отидохме на вечерна разходка из храма. На входа имаше тълпа от хора и заедно с тях изчакахме реда си, за да си оставим обувките в „гардеробната“. С влизането вътре веднага се усети една топла и нежна вибрация и заедно с музиката, която се носеше навсякъде, се почувствах така, сякаш се реех в облак. 

---

Слънцето се беше скрило отдавна и златната постройка в средата на езерото блестеше ослепително, ярко осветена от прожекторите. Направихме една обиколка боси по мраморния под, след което отидохме да се нахраним. Храмът предлагаше безплатна храна 24 часа в денонощието, 7 дни в седмицата. Наредихме се на опашка, за да получим празна чиния и прибори, след което влязохме в огромна зала с хора, седнали по земята, подредени в прави редици. Секунди след сядането ни дойдоха други с огромни тенджери, които за секунди напълниха чиниите ни с дал, ориз със зеленчуци, някаква сладка каша и няколко чапатита. Сипаха и вода в чашите ни. Хапнахме и отидохме да се настаним. Храмът предлагаше и безплатен подслон за гостите на града. Момчетата попълниха някакви формуляри и след половин час вече имахме стая с баня и тоалетна.

Вечерта бе много забавна. Симран ме учеше да пея някаква песен, аз не можех да запомня текста и това, което излизаше от устата ми, бе явно толкова смешно, че всички се заливаха от смях. И така до късна вечер.

---

На сутринта станахме, оправихме се и отидохме да разгледаме храма на дневна светлина и да се помолим. Ето и малко повече информация за самото място.

Храмът е основан от Рам Дас, четвъртия гуру на сикхите. Входът на комплекса минава през богато украсен свод с изящни инкрустации. Стихове от свещената книга „Грантх Сахиб“ са изписани на вратата.  До храма, който е двуетажна мраморна сграда, се стига по пътека известна, като Бридж гуру. Долният етаж е в бял мрамор и стените са украсени с инкрустирани цветя и животини в стила, в който е направен и Тадж Махал. 

Архитектурата на Златния храм е смесица от хиндуистки и мюсюлмански стилове. Горният етаж е позлатен със над 100 кг чисто злато и завършва с купол с формата на обърнат лотос, насочен към земята, за да символизира загрижеността на сикхите към проблемите на този свят. С първите лъчи на зората отражението на храма във водата придава ефирна атмосфера на комплекса. Когато слънцето се измества, храмът предлага безброй гледки, всяка от които изключително красиви и завладяващи. 

---

Легендата за езерото гласи, че навремето то не е съществувало, а на негово място е минавала малка река. Четвъртият гуру я направил свещена и лековита и в нейните води безброй хора са намерили изцеление на болестите си. До ден днешен всички поклонници, идващи в храма, задължително се обливат с водата от езерото. Ние също се потопихме в него за здраве. Понеже от няколко дни се оплаквах и от зъбобол, Маниндер предложи да се нажабуря с водата. Така и направих и само за два дни болката отшумя и премина – явно наистина имаше някаква сила в нея.

Минахме и през музей в самата сграда на комплекса. В него имаше картини, които илюстрираха важни моменти от живота на гурутата и момчетата ми разказваха истории за тях. Беше много интересно. Също така можеше да се видят и прибори и оръжия, които са били характерни за тогавашното време. Постояхме около час в музея и след това отидохме да се нахраним още веднъж в столовата. Интересно бе как се набират средства за заплащането на всички тези работници, които готвеха денонощно, миеха мръсните съдове, обслужваха хората, както и за самата храна. Момчетата казаха, че всичките хора, които работят в храма, го правят доброволно и безплатно, или така наречената „сева“. За тях било голяма чест да дарят труда си за този свещен храм и дори се чакало доста време, докато дойде реда им да го направят. Храната също била закупена от дарения. Невероятно, нали?

Някъде в късния следобед напуснахме храма, както и Амритсар. Изживяването бе незабравимо! Идеята на момчетата да ме заведат там бе просто гениална. Та аз дори не бях чувал за сикхите, а сега бях посетил тяхната Мека, и то с тюрбан на главата. Благодаря ви от сърце, приятели! Нека гурутата озаряват живота ви и ви предпазват от беди. Вие сте прекрасни!