НА ГОСТИ НА МОМЧЕТАТА
В последния ден от курса по Випассана получихме вещите си обратно, както и достъп до интернет. Беше ми интересно къде се намирам и докато проверявах на приложението, реших да видя дали момчетата, които бях срещнал в лагера ми в планината, са близо. Оказа се, че са на по-малко от 100 км. Реших да се свържа с Маниндер – момчето, с което си бяхме разменили координатите, и да го попитам дали поканата му за гостуване е все още валидна. Той отговори почти веднага и каза, че много ще се зарадват всички, ако наистина отида за няколко дена на гости.
Не знаех абсолютно нищо за тези момчета. Бях ги видял веднъж преди това, и то само за 15 минути, в които говорех главно аз. Определено ми предстоеше ново предизвикателство и със сигурност пълно с изненади. Нямах търпение!
Маниндер ми обясни, че от Хошиарпур трябва да хвана автобус за Жаландер – вторият по големина град в щата Пенджаб след Лудиана. Сложното пътуване до тях протече ето така:
Аз, едно момиче от Испания и едно индийско момче, родом от Лондон, с които изкарахме курса по медитацията, се метнахме на едно тук-тук и отпрашихме (буквално) от центъра в посока автогарата на Хошиарпур. И двамата бяха много забавни и постоянно ръсеха бисери относно преживяването ни, та едва си поемах въздух от многото смях.
На автогарата се сбогувахме и аз се метнах на автобуса за Жаландер. Той потегли почти веднага. Тук искам да вмъкна само, че в Индия повечето автобуси не се движат по график. Потеглят в момента, в който се напълнят. И предвид популацията на държавата, това се случваше доста бързо. Никога не съм чакал повече от десет минути да тръгне автобус. Наистина много яко!
Маниндер ми беше дал телефонния си номер и тъкмо се чудех от кого да поискам едно обаждане, когато двойка индийци, седящи на седалката зад мен, ме заговориха. Бяха на средна възраст, много симпатични и усмихнати хора. Аз отново бях единствения чужденец в автобуса и те бяха проявили любопитство и искаха да знаят повече за мен. Разказах им това-онова и после ги попитах дали мога да използвам телефона им. Те се съгласиха и от разговора ми с Маниндер разбрах, че в Жаландар ще трябва да се прехвърля на още един автобус за друг град на име Накодар, както и че трябва да му се обадя отново като сляза от автобуса.
Автогарата в Жаландер беше доста голяма, всички автобуси си имаха асистенти, които продават билети и се надвикват един през друг кой за къде пътува. Това, което в крайна сметка чувах, бе една огромна какофония от кряскащи жабоци в размножителен период. На всичкото отгоре имаше стотици пътуващи хора; толкова много, че бе трудно да се разминавам с тях.
Отидох при един продавач на храна да си взема нещо за ядене. Попитах го дали може да ползвам телефона му и той също се съгласи. Дори сметна, че е по-добре той да говори с Маниндер. След краткия им разговор продавачът заряза сергията си, тръгна и каза да го последвам. Прекосихме цялата автогара чак до другия ѝ край, където ме качи на автобуса за Накодар. Докато му изказвах хилядите си благодарности, той дори не ме изчака да свърша, а просто присви двете си длани една към друга като за молитва, поклони се леко, направи кръгом и изчезна в тълпата. Останах дълбоко замислен!
В автобуса явно липсвах само аз, защото в момента, в който се качих, той потегли. Имаше 4 – 5 свободни седалки, които много бързо се заеха, като се има предвид, че там автобусите спират на всеки 2 – 3 минути, за да качат още и още пътници. В един момент станахме толкова много, че правостоящите буквално бяха залепени един към друг. Въпреки това хората си говореха с усмивки на лицата и никой не се сърдеше.
Накодар се оказа на около 30 – 40 минути и от автобуса бях посрещнат от група шофьори на таксита. Обясних им, че нямам нужда от услугите им, защото чакам приятели да дойдат да ме вземат. Бяха заинтересовани как така имам приятели в този край на държавата, тъй като туристи рядко се мяркат тук. Отговорих им, че в живота всичко е възможно, а също така помолих единия за телефонен разговор и той нямаше нищо против.
И така, мили хора, когато пътувате за Индия определено можете да оставите телефона си вкъщи. Та нали хората тук също имат телефони, защо ви е да се обременявате с вашия!
Маниндер каза, че пристига след малко и наистина след около пет минути на автогарата спря бяло Сузуки Марути, в което бяха той и Симран – още едно от петте момчета, с които се запознах преди три седмици. Качих се в колата и заминахме…нанякъде – за какво ми е да знам накъде?
Определено напускахме града и все пак попитах къде сме се запътили. Маниндер говореше по-добре английски от двамата, но пък Симран беше по-приказливият, та с малко помощ от приятеля му стана ясно, че отиваме в друго по-малко градче на име Мехатпур. Градчето се оказа доста наблизо и там най-напред спряхме да пийнем по сок от прясно изцедени плодове. Беше ранен следобед, температурата навън превишаваше 40 градуса и сокът дойде много на място. Забелязах, че в него също имаше няколко подправки, та му придаваше нестандартен, но пък хубав вкус. Момчетата държаха да платят и моя сок под претекста, че съм им на гости и така било прието.
От там спряхме пред магазин за семена и пестициди, на който горд собственик бе Маниндер. Влязохме вътре и след по-малко от десет минути дойдоха и останалите три момчета – Гъган, Пари и Варун. Така отново бяхме аз и петимата другари. Всички бяха на възраст между 26 и 28 години. Много се зарадваха да ме видят отново, и то на тяхната територия. Не можеха да повярват, че съм дошъл в тяхното малко градче. Аз също не можех да повярвам, но пък какво толкова. Всички знаем, че спонтанните и непредвидени ситуации са и едни от най-интересните и запомнящи се. Това, което се случи през следващите дни, бе поредното доказателство за това.
Гъган, Варун и Пари бяха заети и постояха само за малко. След като тръгнаха, отново се качихме в колата и отидохме до огромна фабрика за тухли. Фабриката бе собственост на семейството на Маниндер. Момчетата искаха да ме разведат в нея и да ми покажат как се правят тухлите. На мен, разбира се, ми беше повече от интересно да разгледам.
Тухлите най-напред се замесват от глина и вода и с помощта на калъпи и много работници се оформят и оставят да изсъхнат. Веднага приклекнах до един човек, който набързо ми предаде урок, и аз скалъпих две тухли. Докато ги наблюдавах преди това с каква сръчност и бързина работят си помислих, че е фасулска работа, но всъщност далеч не е така. Хората получаваха заплащане на бройка и бяха се превърнали в истински машини за правене на тухли. Също така и живееха там. Нямаха работно време и можеха да работят когато си пожелаят през денонощието.
След като мине седмица и тухлите изсъхнат, следва да бъдат опечени. Целият процес е на открито, дори и самите пещи. Ето как става: тухлите се нареждат по специална технология около един висок комин. Редят се така, че между тях да има празни пространства както за запълване с въглища, така и за да стигне димът до комина. След като бъде наредена една част, въглищата се изсипват отгоре през специално оставени отвори и се запалват. Температурата, на която работят хората, отговорни за този процес, е изключително висока, а и предвид дневните температури, които достигат понякога и 48 градуса, условията са наистина много тежки.
Докато тухлите се пекат, други нови се нареждат до тях около комина и така, докато стане един пълен кръг около него, първите вече са готови и на тяхно място се поставят нови. По този начин пещта работи денонощно и в някои от секторите винаги има печащи се тухли. Изумително, нали?
След фабриката минахме да оставим Маниндер до магазина му и той каза, че през следващите няколко дена ще гостувам в къщата на Симран. Тръгнахме двамата към дома му.
Симран караше някъде извън Мехатпур по някакъв неасфалтиран път и в главата ми една през друга прескачаха мисли с идеи къде ли отиваме и как ли изглежда домът му. Не след дълго спряхме пред огромни порти. Вратите се отвориха и колата влезе в имота. Насреща блесна огромна красива къща, до която бе построена и още една – дори по-хубава от първата, която видях. Наоколо имаше и други малки постройки; сайвант, под който кротко стоеше лъскав трактор. Слязохме и останалите членове на семейството дойдоха да ме посрещнат.
Симран имаше прекрасна съпруга и малко симпатично момче на около 2 – 3-годишна възраст на име Метаб. Също така в дома живееха родителите му и възрастната му баба – всички все усмихнати и много приветливи хора.
Поканиха ме на обяд в къщата, в която живееха и ми казаха, че след като се нахраним мога да се настаня в другата къща, като Симран гордо заяви, че тя цялата е на мое разположение. Уау, помислих си, намирам се в една от страните с най-голяма бедност и попаднах на заможни хора…
За пръв път ядох домашно приготвена храна и искам да ви кажа, че беше много, много вкусна! И люта! Баща му също говореше английски, беше интересно да разбере повече за мен, и аз на драго сърце отговарях на всичките му въпроси. След това пийнахме чай с домашно приготвени бисквитки.
В късния следобед дойде Маниндер и отново потеглихме нанякъде. След около 20 минути спряхме пред друг заможен имот, този път с кравеферма. Домакинът ни посрещна и ни разведе из фермата. Имаше над 20 крави и телета и ги гледаше с много любов. Беше монтирал дори водна инсталация, с която да разхлажда животните през горещите летни дни. След това седнахме в зелената му градина на по чаша чай.
От там се върнахме в Мехатпур и си взехме улична храна. На улиците в Индия се продава голямо разнообразие от най-различни неща за ядене. Всичката храна се приготвя на място от естествени био продукти и е много вкусна. Над 80% от населението са вегетарианци като мен и никога не съм се затруднявал какво ще се яде.
В крайна сметка слънцето се скри и на деня му се виждаше краят. Имайки предвид къде се намирах вечерта, като сутринта все още бях в центъра по Випассана, и всички неща, които се бяха случили в този ден, то той определено се нареждаше в челната класация по динамичност и интерес от всички, които съм имал изобщо.
Дълбок поклон пред живота в знак на благодарност! Това е нещото, което ми идваше да направя, ако той се бе въплътил в тяло и стоеше пред мен. Всъщност дали той не се превъплъщаваше във всеки един от нас? Всички духовни учители казват, че разгадаването на мистерията на Живота е една невъзможна задача, но пък вечното търсене и разбулването на тайните му е едно от най-интересите занимания, с които можем да се захванем. И наистина е така! Знам, че никога няма да го разгадая, но пък и никога няма да спра да правя опити!
Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво
Благодаря за коментра! Винаги е приятно да разбера, че на още някого му е харесало това което споделям.
Невероятна история Гатьо 😁. Поздравявам те!!!
:))) Благодаря приятелю