ПОСЛЕДНИ ДНИ В МЕХАТПУР И ТЕЖКОТО ПЪТУВАНЕ ДО ДЕЛХИ
И така, с всеки изминал ден ставах все по-близък с момчетата. Симран дори ми беше предоставил един от моторите си и аз редовно прескачах до съседното село или до градчето с него. Хората в Мехатпур също започнаха да свикват с мен. В началото често се случваше да ме заобикалят и да искат да си правим снимки. Искаха да ме докоснат, да си поговорят с мен, но най им харесваше да се посмеем заедно. Дори и без причина – ей така да се усмихнем един на друг. Какво по-мило от това, а и е напълно безплатно!
Работата с трактора продължи и през следващите дни. В един момент торта от нашите биволици свърши и Симран започна да взема от разни други домакинства. Така един ден отидох в дом на негови приятели. Докато работниците пълнеха ремаркето, семейството любезно ни покани вътре в дома им. Запознах се с Шари – момче на 19 години и малко по-голямата му сестра, майка им и баба им. Бащата бе собственик на магазин за хранителни стоки наблизо и беше на работа.
Това бе и първото и единствено семейство, които не изповядваше сикхизъм, с което се запознах в Пенджаб. Бяха много щастливи да ме видят. Веднага извадиха всичко, което имаха за ядене, и го наредиха на масата. Шари запали мотора и прескочи до магазина им и след десет минути донесе една чанта с още лакомства и напитки. Беше много интересно.
Разказвах им за Непал и земетресението, за България и за това колко мили хора живеят в Индия и как нямат нищо общо с хората на Запад. В края на нашия разговор отнякъде измъкнаха една малка статуетка на Кришна, както и друга статуетка на млади индийски младоженци с пожелание Кришна да ме пази, както и в най-скоро време да си намеря жена – защо не и тук, и да се оженя. Много мило наистина! Предвид това, че на следващия ден си заминавах, се разделихме с обещанието да поддържаме връзка и с надеждата да се видим поне още веднъж в живота.
Последните дни с момчетата изкарахме в пътешествия с моторите, срещи с техни приятели, правене на щуротии и, разбира се ,смях до сълзи. Бях загубил представа за времето. Тук никой не си даваше зор за нищо, никой не нервничеше, никой не бързаше за никъде. Хората бяха спокойни и се уважаваха един друг. И ако мислите, че това не се усеща във въздуха – грешите. Явно всички ние излъчваме невидими вълни и така образуваме един общ вълнови фон на цялото място, където се намираме.
Защо ходим в природата да разпуснем? Нима не можем да си пуснем звуците на птиците вкъщи? Не. Природата не е замърсена с лошите ни мисли и така ние лесно можем да се освободим от тях. Така бе и тук в Пенджаб. Хората предимно се усмихваха по цял ден, никой не гледаше с лоши намерения и аз изживявах по цели дни, изпълнени с щастие и радост, без нито една отрицателна мисъл.
Симран казваше, че ще ми скрие паспорта и няма да ме пусне да си отида. Шегуваше се, че и без това вече мога да карам трактора, земя имал предостатъчно, както и къща, само една жена щял да ми намери и изобщо не било нужно повече да се прибирам. Замислих се дали наистина да не остана. Не заради трактора, къщата и жената, а по-скоро заради щастието. Тук бе толкова достъпно – всички го имаха и го раздаваха.
И все пак усещах, че трябваше да се прибера. Вече бяха минали почти три месеца, откакто тръгнах с еднопосочен билет за Катманду, бяха се случили толкова много неща, че бе невъзможно да си ги изброя преди лягане, а и бях започнал да се изморявам от цялото това приключение. Взех си билет за България за след няколко дена и казах на момчетата, че ще отпътувам за Делхи на следващия ден. Те се опитваха да ме убедят, че няма какво толкова да видя в Делхи и дори останах още малко заради тях в Мехатпур, но в крайна сметка дойде денят да се разделим.
Симран бе така любезен да се отбием с колата при всички хора, с които успях да се сближа, за да се сбогувам. Взехме Маниндер и тръгнахме. Трябваше да хвана автобус от Жаландер за Делхи, пътуването щеше да продължи повече от 10 часа и аз много исках да тръгна още преди обед, но Симран бе предвидил по път да спрем в техни близки на гости. Те пък от своя страна се бяха подготвили подобаващо. На масата имаше безброй различни индийски храни, коя от коя по-вкусни. Разведоха ме из къщата си, дори ме запознаха с един дядо, който бе на 107 години! Накрая започнах да нервнича и да мърморя, а и вече закъснявах доста подобаващо, та набързо се върнахме обратно в колата и продължихме към Жаландер.
На автогарата бяхме след дванадесет и Симран набързо намери автобуса за Делхи. Тръгвах след по-малко от 15 минути. Прегърнах силно Маниндер, после Симран и през сълзи им благодарих за всичко, което направиха за мен през изминалите дни. Те пък ми благодариха за това, че съм внесъл нещо ново и интересно в иначе еднообразното им ежедневие. Изкарахме си заедно повече от чудесно, но най-хубавото бе, че бяхме успели да станем приятели. Бях сигурен, че ще ги видя отново! Качих се и автобусът потегли.
Возилото бе от старите модели, но пък мястото ми бе до прозореца и полъхът отвън, макар и парещ, все пак правеше пътуването възможно.
Бях потънал в дълбоки размисли за изминалата седмица в Мехатпур и за това как се бях сблъскал с живота на местните, когато се чу някакъв странен звук и автобусът спря по средата на пътя. Постояхме така около десет минути, после кондукторът се качи и каза нещо на хинди, след което всички започнаха да слизат. Предполагах какво става, но все пак попитах за превод на английски. Един мъж се приближи и ми обясни, че автобусът е повреден и че ще трябва да се спасяваме – кой както може.
Трябваше да стопирам автобус от пътя. За съжаление не мога да чета на хинди и не знаех какво пише на табелите им. Кондукторът се притече на помощ. Каза, че ще се опита да спре автобус за Делхи и като ми даде сигнал трябва да се приготвя да се кача. В движение! Не знаех защо, но имах ли друг избор?
След около час чакане и безброй други автобуси, най-накрая се зададе и моят. Кондукторът ми каза да имам пълна готовност, автобусът намали и аз стъпих на първото стъпало. Раницата ми се подаваше навън, но и нямаше къде повече да мръдна навътре. Возилото бе препълнено до козирката. Натиснах се малко напред и влязох целия вътре. В тази поза продължих през следващия един час. Температурата вътре бе повече от 40 градуса, не можех да мръдна дори и да се почеша, но пък не бях ядосан. Даже ми беше смешно. Малко след това успях да си сваля раницата от гърба, та съвсем ми просветна. Даже се заговорих със седящия човек срещу мен. Той каза, че след около два часа повечето пътници ще слязат в един голям град и че ще мога да седна, но ако се чувствам изморен, той ще стане, за да си почина малко. Беше много мило предложение от негова страна, но аз бях доста по-млад от него, а и не чувствах умора, затова любезно му отказах. След четвъртия час наистина повечето пътници слязоха и аз успях да седна.
Пътуването доста се проточи, минаваше полунощ и аз все още бях в автобуса. По едно време големият град започна да се вижда в далечината. Нямах идея къде да сляза, затова реших да остана до последно и в крайна сметка рейсът спря на някаква малка автогара.
Слязох и видях, че навсякъде имаше спящи по земята хора. Едва ходех, като внимавах да не настъпя някого. В далечината забелязах тук-тук и се запътих към тях. Качих се на първия и му казах да кара към по-централна и осветена част от града и някъде, където има хотел. И така, някъде към три през нощта, вече лежах в поредната мизерна хотелска стая и се унасях, изморен от това трудно пътуване и от жегата в стаята. На сутринта може би щях да си намеря друга, но сега бях много щастлив, че имам тази.
Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво
Благодаря за коментра! Винаги е приятно да разбера, че на още някого му е харесало това което споделям.
Невероятна история Гатьо 😁. Поздравявам те!!!
:))) Благодаря приятелю