ДЕЦАТА
Сибу беше подранил с около десет минути, също както и аз, та в осем сутринта вече се бяхме метнали на скутера и се носехме по прашните улици на Индия. Излязохме от градчето и поехме някъде по черните пътища. След около тридесет минути най-накрая пристигнахме. Сградата беше съвсем малка и детският глъч се чуваше чак отвън.
Влязохме в една голяма стая, разделена на две със завеса. От едната страна бяха съвсем малки деца, а от другата – по-големите. Още като ме видяха настъпи пълно мълчание, след което Сибу ме представи на колегата си и на децата. По-големите веднага ме извикаха да седна при тях. В училището липсваха чинове и столове, всъщност нямаше никакви мебели и всички седяха по земята. Бяха им купили униформи, та децата изглеждаха доста спретнати. По стените имаше закачени обучителни табла с букви на английски и хинди, както и разни картинки на растения и животни и кратки обяснения под тях на английски. Обучаваха ги да четат и пишат, преподаваха им математика, география, история.
Децата направиха място да седна и веднага ме обградиха. Бяха толкова щастливи! Всички искаха да ме гушнат, да ме пипнат, да ми кажат нещо. Едно по-голямо момче говореше най-добре английски от всички и веднага го назначих за преводач. Очевидно и другите деца разбираха малко, затова говорех бавно и повтарях, за да няма неразбрали. Децата ме разпитваха за живота ми, за родината ми, както и за местата, където съм бил. Разговаряхме дълго и аз се притесних, че преча на учебния им план. Повиках Сибу, но той каза, че учебен план няма и че днес е повече от специален ден за тях и те със сигурност ще запомнят всичко, което им разкажа. И така влязох в ролята на учител и говорих за климата на България, за релефа, за икономиката, после рисувахме заедно и накрая те ме научиха на една песен и я изпяхме няколко пъти. Постоянно си се усмихвахме и те започнаха да ме чувстват още по-близък.
Едно от децата отиде при Сибу и го попита нещо, след което Сибу ми каза, че децата искат да ме заведат на едно много специално място. Излязохме навън и тръгнахме през селцето им. Подминахме го и продължихме през полето, като две деца държаха дланите ми, а няколко други се бяха хванали за ръцете ми.
Заведоха ме до едно огромно вековно дърво. Казаха ми, че за тяхното село това дърво е свещено и че често идват тук да изразят почит. Сетих се за филма „Аватар“. Там местните същества също си имаха свещено дърво, чрез което се свързваха с Източника на Живота.
Изкарахме около час под дървото – говорихме, снимахме се, пяхме и накрая седнахме да се помолим. Беше незабравимо!
На връщане някои от децата искаха да ми покажат домовете си. Влязохме в къща, която всичко на всичко имаше само една стая. В нея членовете на семейството – родителите му, братчето му и баба му правят всичко: готвят, спят, почиват си. Нямаше легла и детето каза, че спят на пода. Вода пълнеха от единствената чешма в селцето. За пръв път виждах такава бедност, но децата разказваха за домовете си и начина си на живот с блясък в очите и с широка усмивка. Определено не чувстваха притеснение, затова мислите ми за съжаление не намериха почва и набързо се изпариха. Да, определено има много какво да научим от Индия.
Върнахме се в училището и влязох в стаичката на Сибу и колегата му. Училището се издържаше главно от дарения и исках да помогна с нещо, макар и малко. Беше май месец и температурите денем достигаха 45 градуса. Сибу сподели, че имат нужда от вентилатор и аз поех инициативата да закупя един. Също така обещах на децата да им купя футболна топка и още с връщането ни обратно в Бодх Гая отидохме на пазара и купихме нещата. Поддържам връзка с тях и ако някой от вас има възможност и желание да направи дарение за това малко училище и тази прекрасна кауза, то нека ми прати имейл, за да му предоставя данните. Те много ще се зарадват!
Остатъка от деня изкарах по храмовете. Мястото, където се намира Бодх Гая, е свещено и всички страни, където будизмът има силно влияние бяха издигнали светилище в знак на почит. Посетих будистки храмове, построени от Япония и Китай, от Тайланд и Виетнам, както и от Непал и Шри Ланка, след което отново се завърнах в Махабодхи – храма, където е дървото на Буда. Останах там до свечеряване – разхождах се, медитирах, стоях и наблюдавах поклонниците.
Някъде към девет вечерта някой почука на вратата на стаята ми в хотела. Тъкмо си приготвях багажа, защото сутринта в пет имах уговорена среща с един шофьор на тук-тук да ме закара на гарата. Отворих и видях насреща Сибу. Поканих го да влезе, той пристъпи и седна на леглото. Каза, че имал подарък за мен и започна да бърка в пазвата си. Извади три изсушени листа и ми ги подаде.
Бяха от дървото Бодхи. Монасите събирали листата, паднали през нощта, и ги съхранявали. Той бе отишъл вечерта и ги бе помолил да му дадат едно, а те му бяха дали три. Не знаех какво да кажа в този момент… Прегърнах го силно и му благодарих от цялото си сърце, а той се усмихна и каза, че ние вече сме братя и че такива постъпки са нормални за такива като нас. След това се сбогувахме и излезе. След тази среща и този най-скъп подарък за мен едва успях да заспя и дълго се въртях в леглото, замислен над невероятното двудневно преживяване, за което отново главната заслуга имаше Негово Величество Животът.
Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво
Благодаря за коментра! Винаги е приятно да разбера, че на още някого му е харесало това което споделям.
Невероятна история Гатьо 😁. Поздравявам те!!!
:))) Благодаря приятелю