АГРА И ХРАМЪТ НА ЛЮБОВТА
Пътуването за Агра започна в пет сутринта от Бодх Гая. Шофьорът ме чакаше пред хотела, метнах раницата и потеглихме. Беше започнало да се зазорява и, преминавайки през селцата на път за Гая, забелязах, че хората вече са будни. Видях нещо, което ме изуми: мъжете се събираха на групи от по 5 – 6 човека и с канчета, пълни с вода под ръка отиваха до отсрещната нива и приклякваха, за да свършат сутрешните си нужди. И така, клекнали в кръг, без грам срам, съселяните провеждаха сутрешната оперативка, докато в същия момент и вършеха нещо полезно – наторяваха земята. Откакто преминах границата и влязох в Индия тази държава непрекъснато намираше с какво да ме изненада. Накъдето и да се обърнех се сблъсквах с парадокси и невиждани и нечувани неща. И макар всеки ден да прибавях по нещо в графата „това е нормално в този различен свят“, Индия постоянно излизаше с „ново 20“. Да, ако искате да избягате от натрапчивите мисли на ума ви, то тази държава е един от най-добрите варианти за това. Тук битието непрекъснато ще привлича съзнанието ви и вие винаги ще сте приковани в настоящето. Изумително, нали?
В 5,30 часа на гарата в Гая имаше тълпа от народ. Освен чакащи пътници, там вече кипеше и оживена търговия, като освен храна можеше да си купиш какви ли не неща като например пръчки от клони на дървета, които така и не разбрах за какво служат.
Влакът дойде навреме и моето пътешествие от 900 километра започна. Бях си взел билет в купе за четирима с климатик. Пътуването мина комфортно, но влакът доста закъсня и в Агра пристигнахме след полунощ. Аз отново, както обикновено, нямах резервация, но и грам не се притеснявах, защото бях сигурен, че животът вече е измислил вариант.
Очакванията ми бяха оправдани веднага след слизането, къде един много приказлив мъж на име Раж веднага излезе с оферта за хотел, пълна програма за утрешния ден, включваща всичките ми желания, плюс още много допълнителни, както и комбиниран билет за Дарамшала през Делхи. И това го скалъпи само за петнадесет минути. Какви търговци са индийците, а?
Следващия ден започна в седем сутринта. Трябваше да влезем в Тадж Махал по-отрано и преди да е станало прекалено горещо. Раж ме чакаше в лобито и този път бе с автомобил, за разлика от снощното тук-тук. Вътре имаше още едно момче и Раж каза, че той ще е моят гид за следващите два часа.
Още с влизането през главната порта Тадж Махал блесна насреща и ме остави без дъх. Неслучайно е считана за най-красивата сграда и е сред седемте Нови чудеса на света. Обезателно трябва да се види! Още по-интересно ми стана, след като научих историята за построяването ѝ, разказана от моя гид.
И така, ето какво се е случило: местният владетел Шах Джахан бил женен за приказно красивата Мумтаз Махал, която му родила 14 деца. Не 4, а 14! Тя го придружавала навсякъде дори и по време на битки. И точно на една такава, за голямо съжаление, намерила смъртта си. В последните мигове преди да напусне този свят Мумтаз Махал помолила съпруга си да ѝ построи най-голямата и величествена гробница на света. Той трябвало да посещава гробницата всяка година на датата на смъртта.
Шах Джахан бил дълбоко съкрушен от смъртта на съпругата си, но въпреки всичко удържал на думата си. 21 години отнело на майсторите да построят това произведение на изкуството. То струвало толкова много, че дори докарало държавата до финансова криза. Мавзолеят е направен изцяло от мрамор с инкрустирани скъпоценни камъни. Уникално!
По-късно Раж ме заведе в една работилница, за да видя как става самото инкрустиране в мрамора и подготовката на малките скъпоценни камъни, които пасваха така идеално и образуваха цели картини. Изисква се волско търпение и спокойствие. Нещо което ние, хората от западните култури, не притежаваме.
Заведе ме и в един магазин за скъпоценни камъни. Там продавачът, с 24 каратова усмивка, редеше думите си в рими. Заговорихме се и той сподели, че камъните имат магическо действие. Решихме, че ми е време да се обвързвам и той каза, че имал най-подходящия камък по този случай – рубин. Лично той срещнал съпругата си, след като започнал да носи рубинен пръстен. Казах му, че бюджетът ми е много ограничен и след дълги пазарлъци най-накрая си тръгнах с едно дребно звездно рубинче за носене на врата. Пробвах на два пъти да го нося, но и двата пъти ми се схваща врата, щом си го сложа. Явно още не ми е време за връзки… Какво да се прави – всяко нещо с времето си.
В късния следобед ми беше автобусът за Делхи, като там само трябваше да намеря автогарата „Кашмири“, където да се прекача на друг автобус, с който да пътувам цяла нощ за Дарамшала в щата Химачал Прадеш. Разположен високо в Хималаите, там се намираше Маклеод Гандж – градчето, в което политическо убежище бяха намерили Далай Лама и множество тибетци, прогонени от комунистическия режим в Китай през 50-те години на миналия век. Много държах да ги видя, а и вече бе започнало да ми става прекалено горещо и исках да избягам на по-прохладно място. Толкова топло бях насъбрал през последните десет дена, че си обещах веднъж кача ли се в планината, да спя само на палатка поне за седмица.
Пътуването до Делхи мина нормално, само дето малко закъсняхме и времето до другия автобус започна да се стопява. Автобусът ме остави някъде там, в огромната столица, и аз веднага се метнах на поредното тук-тук и казах на шофьора да кара колкото може по-бързо.
Движението в Индия е нещо, което трудно се описва с думи. Тук правила няма и вярата им в прераждането явно оказва съществена роля, понеже тръгнеш ли да се придвижваш, рискуваш живота си буквално всяка секунда. В трафика участват коли, мотори, рикши, велосипедисти, хора, крави и много други. Всеки се движи колкото може по-бързо и се предприемат двойни, тройни, дори четворни изпреварвания въпреки насрещния трафик. Всичко това е съпроводено с неспирния писък на стотици клаксони.
Пътувах буквално с отворена уста. После ми стана смешно и започнах да се смея. Животът не познаваше никакви граници и твореше във всевъзможни посоки. И макар привидно движението да изглеждаше пълен хаос, всъщност цареше хармония. Никой не се блъскаше, макар и да се разминаваха на косъм разстояние, никой не се ядосваше, никой не псуваше.
Пристигнах на автогарата 15 минути преди потеглянето на автобуса ми за Хималаите и тъкмо се успокоих, че съм навреме, когато разбрах, че съм в нов филм със заглавие „Къде е проклетият рейс?“. Автогарата беше огромна, информационни табла липсваха и макар непрекъснато да питах за моя автобус, продължавах да не го намирам.
Какво ли бе да изтървеш рейса си и да останеш сам през нощта в една огромна автогара в Делхи със спящи по земята хора навсякъде? Е, така и не можах да разбера, защото се качих две минути преди да тръгнем! Ура! Успях! Предстоеше ми нощно пътешествие из Индия. А след това? След това само Животът знаеше…
Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво
Благодаря за коментра! Винаги е приятно да разбера, че на още някого му е харесало това което споделям.
Невероятна история Гатьо 😁. Поздравявам те!!!
:))) Благодаря приятелю