Епизод 4: Индия

ВАРАНАСИ

Беше толкова топло през нощта, че спах на вентилатор през цялото време. Ако си бях легнал на пода щеше да ми е доста по-удобно, та се събудих леко поскърцващ.

Не знаех къде се намирам и проверих по GPS. Оказа се, че реката Ганг е точно зад ъгъла. Реших, че това ще е първото нещо, което ще видя след закуска. На покрива на сградата имаше нещо като ресторант и се качих да си поръчам нещо за ядене. Шефът на къщата за гости се оказа много точен човек и накратко ме светна за какво става въпрос тук, а после проверих и в интернет. Ето малко повече подробности.

Градът бе един от най-древните в страната и предвид броя на храмовете бе считан за религиозната столица на Индия. Мнозина индийски духовни водачи, философи, поети, писатели, музиканти са живели тук, включително Буда, Шанкара и Кабир. Буда е произнесъл първата си проповед близо до древния Каши (старото име на града), а Тулсидас написва във Варанаси своята версия на Рамаяна Рамачаритаманас.

Закусих и се запътих към реката. Минах през лабиринт от тесни мръсни улички, поглеждах през отворените врати на някои от къщичките и видях бедността, съчетана с щастливи детски очи. Миризмата на урина бе смесена с тази от съхнещите кравешки изпражнения, които бяха оформени като фаянсови плочки и бяха прилежно залепени по стените на къщите. По-късно, вече изсъхнали, щяха да бъдат използвани като гориво за готварските печки.

Стигнах до Ганг и видях огромната река, мътна и мръсна; на брега – клади с горящи мъртви тела; търсещи спасение от горещините бездомни крави и безброй поклонници, които  загребваха и пиеха вода от шепите си.

Усещах надигащия се в мен конфликт: умът ми бучеше все по-силно и по-силно, давайки мнение за всичко, което не му харесва. Седнах на стъпалата до мен и притворих очи. Осъзнах, че ако продължавам така да се съпротивлявам на всичко, което виждам, няма да стигна до никъде. Откакто бях пресякъл границата усещах страшен дискомфорт и това не можеше да продължава така. Имах два варианта: или напусках държавата много скоро, или трябваше да променя начина, по който реагирам на случващото се тук. Вариантът да остана, въпреки вътрешната ми съпротива, бе немислим.

Ако се приберях, щеше да е ненаучен урок – нищо лошо в това, животът щеше да ми даде още безброй възможности, но знаех, че мога да се справя още сега. Беше толкова лесно – единственото, което трябваше да направя, бе да я приема. Да приема Индия такава, каквато е. Тя е късче от планетата, част от Творението и да не я допусна в съзнанието си бе равносилно да не харесвам напълно Твореца. Да не харесвам самия Живот! Това бе  абсурдно – та аз съм влюбен в Него! И както когато сме влюбени в някой харесваме цялото му същество, така би трябвало и да е за живота като цяло. И макар Индия на пръв поглед да приличаше на чифт смърдящи крака, това бяха Неговите крака, бяха краката на Този, на когото дължа цялото си съществуване. Отворих очи, станах и тръгнах. От този момент нататък всичко придоби съвсем ново измерение…

---

Слънцето се вдигаше бавно и стремително нагоре и заедно с него и температурата на въздуха. Разходих се малко из града, но в крайна сметка жегата започна да ме удря и се прибрах малко след 12 на обяд. Привечер направих още една разходка покрай Ганг и после отново се върнах по централните улици. От двете страни на пътя продаваха храна, която готвеха на място, и аз исках да опитам от всичко. Тези хора бяха „изобретили“ подправките и определено знаеха как да боравят с тях. Макар и доста пикантно, всичко беше изключително вкусно.

На следващия ден реших, че ще пътувам за Бодх Гая. Разстоянието беше огромно и държах да продължа пътешествието с влак. След закуската си приготвих раницата и отидох да си оставя ключа. Там обаче домакинът ми обясни как стоят нещата с железопътния транспорт. Имаше над шест вида класи – от без седалки във фургон, натъпкани като животни, до легло с климатик.  Каза, че за днес било невъзможно да се сдобия с някакъв по-различен билет от първия споменат и, че ако почакам още един ден, той щял да уреди нещата. В офиса бе и един господин с мустак, който пък излезе с оферта да ме разкарва цял ден по храмовете с една рикша-мотор за не чак толкова много пари и аз веднага се навих. Оставих раницата и се метнах при него.

Изкарах един много забележителен ден. Предвид това, че Варанаси е най-старият оцелял град на света имаше доста какво да се види. Мустакатият шофьор не спря да ме кара от храм на храм почти през целия ден, като беше така добър и да ми разказва по малко за всеки от тях. Спираше насред улицата, за да сляза и изчезваше ей така, без да се разберем нито за час, нито за време, и някак си винаги когато излизах от храма се появяваше пак там, спираше да се кача и продължавахме към следващия. 

Посетих светилища на Шива, на Буда, на Кришна, на Ганеша; друго, където сякаш на почит бяха маймуните; трето, в което имаше нещо като куклено шоу. Във всяко от тях си оставях обувките на входа и влизах бос. Така бе прието. Във всеки храм цареше тишина и спокойствие и молещите се падаха на колене пред божеството. Хората бяха наистина религиозни и тук използвам думата, като имам предвид вярващи. В очите им можех да видя в каква огромна степен тези хора вярват в една по-висша сила. И именно силната им вяра бе ядрото на това как индийците изживяваха живота. 

---

Най-големият парадокс, с който се сблъска ума ми, бе как бе възможно в една такава бедност да процъфтяват щастието и радостта. Сякаш напук на глада и мизерията тези хора не спираха да се усмихват и да сияят от щастие. И усмивките им не бяха престорени като тези на продавачките в моловете у нас. Не. Тези на индийците бяха истински. Сякаш тези хора населяваха един по-различен свят; свят, в който физическата материя не бе толкова важна; свят, който не бе зает с преследването на мечти, а по-скоро с изживяването на момента. В живота единственото сигурно нещо е промяната и индийците бяха сигурни, че дори и ако не в този живот, то в следващия няма да е същото, а и това им състояние е нищо повече от една опитност на духа им.

Към края на голямата ни разходка моят човек ме закара да видя и как се правят шаловете от кашмир. Вкараха ме направо в производството да разгледам и да поговоря със работниците. Някои от влакната, с които работеха, бяха по-тънки от косъм. После ми предложиха чай и разгледах част от готовата продукция – много бяха хубави, но и цената им си я биваше. Пътувам с доста тънък бюджет и колкото по-малко харча, толкова повече щях да съм в самото приключение, затова рядко си позволявам да  купувам нещо ей така, та си тръгнах с празни ръце. Вечерта изпратих залеза на брега на Ганг, беше и пълнолуние и се получиха уникални снимки.

---

Влакът за Гая на другия ден тръгваше някъде към десет сутринта и аз още в осем бях готов със закуската. И тъкмо се чудех как ще се придвижа до отдалечената гара, когато видях вчерашния шофьор да паркира. С поглед се разбрахме, че ще ме закара и даже подраних за влака. Имах билет за някаква средна класа, за която във вагона не се допускаха повече хора от броя на седалките плюс рафтовете за багаж, на които необезпокоявани си лежаха по двама души от всяка страна. Навън бе толкова жежко, че бе по-добре да пътуваме на затворен прозорец – в противен случай горещият въздух направо изгаряше. 

По едно време хората в купето ме заговориха – искаха да знаят кой съм, от къде съм и разни такива неща. Гледаха ме с интерес и ми се усмихваха, прегръщаха ме, държаха ме за ръцете. Малко по-късно дори човекът до мен извади слушалката от ухото ми и си я постави в неговото, след което, поклащайки главата си, както само хората в Индия могат, каза: „Я да чуя какво слушаш, мистър?“. За модерния ни западен свят това бе почти скандално, бе нарушаване на личното пространство и какво ли още не, но тук всички се държаха, сякаш са едно цяло. Ставах все по-чувствителен за вибрацията на тази древна страна и колкото повече я усещах, толкова повече потъвах в топлината и добронамереността ѝ.