ЕПИЗОД 8: ПАТАГОНИЯ
Сами можете да се досетите къде отседнах, след като стъпих отново на аржентинска земя след ферибота от Уругвай: мисля, че е повече от ясно – при Пабло. Него го нямаше, но в апартамента му имаше каучсърфър от Франция, та не се наложи да го чакам цял ден. Заради 24-часовото пътуване от североизточен Уругвай планът ми беше да легна и да се наспя, но пък Моран, франсето, се оказа доста забавен пич, та кажи-речи целия ден изкарахме заедно.
Вечерта Пабло се прибра доста късно и дори не го видях, понеже, както се и очакваше, още към девет паднах в битката и се събудих чак в десет сутринта на другия ден. С две думи: живеех в дома на един приятел аржентинец, когото не можех да видя, но пък вместо него там имаше французин, когото и двамата не познавахме. Но всичко беше точно!
В тоя ден трябваше да отида до автогарата, понеже предния бях направил една малка беля. Автобусният ми билет за Патагония, дето го избирах поне три часа, накрая се оказа, че е от летището на 45 км от града, а не от автогарата. И тъй като не успях да се свържа с компанията по телефона, реших, че ще си реша проблема на място. И вярно го реших! Същият автобус първо тръгвал от автогарата, та ми удариха някакъв печат на билета. Щастлив и доволен така се отплеснах на връщане, че се забих в някакъв квартал и се загубих.
Цялата работа да тръгна по оная тясна и странна улица беше заради това, че много ми напомни за Индия. Още с първите няколко метра се натъкнах на малки прашни магазинчета, на паянтови къщета, на скупчили се деца, които се въргаляха в една локва. Веднага извадих камерата, с което пък привлякох внимание към себе си, но пък бях много положително настроен и поздравявах всекиго с „Буен диа“ (добър ден) и хората ми отвръщаха с усмивка.
По едно време стана ясно, че планът ми да пресека квартала през средата и да изляза от другата страна търпеше провал и тръгнах да завивам ту наляво, ту надясно, та тотално загубих ориентация. Забих се в уличка, където се бяха събрали някакви момчета, и като ме видяха, веднага се насочиха към мен. Обградиха ме и се сетих, че последния път подобна ситуация (срещата ми с момчетата от Пенджаб) завърши с ходене на сватба на единия от тях. Е, за съжаление не се сетихме да си разменим координатите с тези момчета, но пък ми показаха как да се върна обратно на автогарата.
По-късно, като споделях с Пабло къде съм бил, той каза, че целият му живот е преминал в Буенос Айрес, но никога досега не се е осмелявал да стъпи там. „Твърде е опасно!“ – твърдеше. За пореден път си доказах, че колкото по-малко знае човек – толкова по-добре!
Вечерта с Моран пазарувахме и сготвихме вечеря, Пабло се прибра навреме, та пихме и ядохме на верандата до късно, а преди лягане отидохме с раздрънканата му кола (тая, дето е преживявала потоп до тавана и той отдавна не я заключва) до познатия ми вече квартал на богатите.
На следващата сутрин се сбогувах с Пабло – заминавах за Патагония след няколко часа и нямаше да се връщам повече в Буенос Айрес. Не знаех какво да му кажа и как да изразя благодарността си към този аржентинец. Той беше направил толкова много, че каквото и да кажех, щеше да е малко…Усмивката му от този момент остана запечатана дълбоко в сърцето ми и аз с нетърпение очаквам деня, в който ще се срещнем отново!
Автобусът тръгваше в 12 на обяд и единственото, което трябваше да направя, бе да се кача на влака от Тигре и да сляза на автогарата. Звучи много лесно, то и точно такова щеше да бъде, ако влакът не беше спрял на гара някъде по средата на едночасовия маршрут и вече двадесет минути отказваше да продължи. Времето започна да се стопява – то кога ли е правило нещо по-различно, и тъкмо започнаха да се появяват малки дребни капчици по челото ми, когато вратите се затвориха и в мен блеснаха лъчите на надеждата. Те обаче набързо угаснаха и на тяхно място зейна тъмната пропаст на отчаянието, понеже влакът реши да тръгне в обратна посока.
Слязох на първата спирка и тръгнах накъдето ми видят очите. Грам идея нямах къде се намирам: само знаех, че ако до пет минути не се метна на някое такси, автобусът щеше да тръгне без мен. Някаква жена от влака вървеше отчаяно след мен, може би с надеждата, че поне аз познавам района. Веднага се заговорихме и след като стана ясно, че и двамата сме изгубени и притиснати от времето, тръгнахме да търсим общо спасение.
Видяхме полицай, който наля допълнително масло в огъня като каза, че такси евентуално сме можели да намерим след 1км. Хич не отиваха на добре работите, оставаха по-малко от двадесет минути до заминаването и наистина щях да си изтърва автобуса, ако случайно не беше минало онова раздрънкано такси. Направо скочихме върху капака на колата, влязохме с щурм, като че ли току-що бяхме обрали банка, и отпрашихме към автогарата. Половин час по-късно търках очи и не можех да повярвам, че съм на седалката. Успях, да му се не види!
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!