ПУНТА АРЕНАС
Работите не тръгнаха на добре още с пристигането, понеже след проверка в автогарата стана ясно, че ще трябва да стоя в тоя град една седмица. Причината беше следната: имах полет от тук за Антофагаста точно след седмица. За това време планувах да отида до Ушуая в Аржентина и да се върна обратно за самолета, само дето се намирах на края на света, автобусите бяха на седмичен график и не се движеха всеки ден. За голямо съжаление бе невъзможно да отида и да се върна в рамките на една седмица и ако исках да си хвана самолета, трябваше да се сбогувам с идеята ми за Ушуая и да си стоя мирно и кротко тук в Пунта Аренас. Жоанна нямаше този проблем, затова си взе билет за след два дена, което всъщност означаваше, че пътищата ни щяха да се разделят.
И така, градчето не беше малко, но и не предлагаше кой знае какво за правене. Наблизо нямаше национални паркове с красиви планински върхове, нямаше маршрути, по които да се разходиш, нямаше красиви сини лагуни. Единствената атракция бяха пингвините. Остров Магдалена бе „само“ на два часа с лодка от града, а на него се намираше най-голямата колония пингвини на света. Жоанна беше категорична, че 80 евро за едни пингвини няма да даде, а честно казано, и на мен не ми се даваха. Или по-скоро нямах вече, за да ги дам. Патагония си е една доста скъпа дестинация и вече бях похарчил доста над предвидения бюджет.
Отдавна съм си дал сметка, че по начина, по който пътешествам, няма как да видя всичко възможно. Често се налага да избирам и да подминавам доста интересни забележителности и места, затова с лекота отхвърлих посещението на пингвинската атракция. Ако трябва да си призная, малко съжалявах за това ми решение, но пък се досетих за едно успокоение: в хостела имаше едно момиче, дето от пет дена правило опит да отиде на остров Магдалена и петте пъти все я връщали заради лошото време.
И да, времето докато бях там, наистина си беше лошо. Не че нямах късмет! То там си беше такова кажи-речи постоянно. Вятърът не спирал 365 дни в годината. Духа си и това е. Намерил си е мястото там, на Края на света, без да го обезпокояват и си се е развихрил, както си намери за добре. Духа си, свири си и сега си давам сметка защо и дърветата бяха с такива странни корони, сякаш направени от бетон. Ами в един даден момент явно им е писнало да ги клати и разлюлява тоя ми ти вятър, та са еволюирали и са станали такива, каквито са сега – като замръзнали.
На втория ден се сбогувах с Жоанна. Тази откачена и очарователна французойка беше истински дар в това патагонско приключение и със сигурност щеше да ми липсва много. Бях свикнал с нейната компания: та ние бяхме дупе и гащи денонощно и за двете седмици, изкарани заедно, си научихме и кътните зъби. Обещахме си да си отидем на гости – тя в България, а аз – във Франция. Тя оставаше на южноамериканския континент още доста след мен и от все сърце ѝ пожелах да е добре и да се завърне жива и здрава у дома.
През следващите два дена не си показах носа от хостела. Нямах грам желание да ходя където и да било на тоя вятър, а дори и да имах, нямаше как да стане. Бях си дал съдържанието на цялата раница на любезната ни домакиня за пране и бях останал само по потник и едни къси гащета. С тях навън бях обречен. Макар да беше средата на лятото, бях толкова на юг, че навън си беше нещо като при нас през ноември. Ако се чудите защо два дена – ами сушилня жената нямаше, както и тераса, затова ги простря насред коридора и така всички обитатели на хостела се запознаха подробно с бельото ми.
Към края това продължително заточение наистина ми дойде много, започнах да се чудя в каква беля да се вкарам, само и само да стане някакво течение. Харесах си някакъв резерват на име Магаланес. В интерес на истината, то тука всяко второ нещо се казваше така. Цялата работа идваше от факта, че Пунта Аренас се намира на Магелановия проток – именно където Фернандо Магелан бе преминал през 1520 г. в търсене на Тихия океан и пътя към Островите на подправките.
Реших да питам домакинята как се стига дотам, а тя – разбрала-недоразбрала, ми каза да си хвана едно колективно такси. Веднага пояснявам: колективното такси в Чили е нещо много практично, представлява таксиметрова кола, обикновено с номер и фиксирана цена. Махаш му и, ако има място, спира и те взима. Ако обаче над десет таксита ви подминат, защото са пълни (както беше в моя случай), то се налага да тръгнете по маршрута на таксито, за да изпреварите застаналите по-напред от вас. В крайна сметка се качих и то само за да разбера пет минути по-късно, че колата изобщо не ходи там.
Шофьорът обаче видя, че в мен няма и грам желание да се откажа, затова след като всички слязоха спря до едно друго такси – тоя път от нормалните. Докато разпитвахме жената в колата как се стига до пустия му резерват, някакъв човек дойде и седна при нея в таксито. Размениха се още няколкостотин думи в секунда на испанско-чилийски, от които схванах не повече от 5 процента, но все пак разбрах, че мога да се кача при нея. Много добре! Най-накрая нещо интересно!
Метнах се при жената и тя започна да кара в желаната от клиента посока, влязохме в някакъв квартал и човекът слезе пред къщата си. След това тя ме закара до някакъв път и ми обясни, че трябва да продължа пеш, като дори отказа да ѝ платя. Благодарих ѝ, слязох и поех.
Голямо вървене падна, голямо чудо. И тоя вятър как пък не спря поне за малко… Добре че якето, дето си го купих от Барилоче, беше много добро и не усещах студ. По едно време от приложението на телефона видях, че трябва да завия по някакъв чакълест път. Поех по него и след около половин час благополучно пристигнах в резервата. За съжаление бях пропилял по-голямата част от деня в пътуване, затова от няколкото маршрута тръгнах по един по-кратък, за да се вместя в работното време на резервата. Това, разбира се, не ми попречи да се изгубя, да хвана някаква гора, да пресека неуспешно един поток и да си намокря и двата крака. Накрая така се притесних, че ще затворят резервата и аз ще остана вътре, че започнах да подтичвам между дърветата.
В общи линии почти нищо интересно не видях в тоя резерват, с изключение на невероятната гледка към Пунта Аренас от високото. Може би ако имах повече време можех да забележа и някоя интересна птица, но бях твърде зает да търся обратния път, както и да се подигравам на себе си за мокрите и кални крака.
Излязох от резервата пет минути преди да затворят и тръгнах да се прибирам. Хубавата новина беше, че нямаше как да ме застигне мрак – тук се стъмваше малко преди 12 през нощта и към 4 сутринта започваше да се развиделява.
Изневиделица се появи някаква кола, която спря до мен. Вътре имаше момиче и момче, които ми предложиха да ме закарат до града. Бре, какви добри хора – казах си наум. Метнах се и само след половин час вече бях в хостела и пиех бира. Ето на това му се казва да се пораздвижиш малко. За утрешния ден задължително трябваше да измисля нещо подобно!
Така и стана! Влязох в couchsurfer приложението на телефона и си намерих местен човек за разходка и разговор. Казваше се Карлос, ветеринар, приблизително на моята възраст. Дойде до хостела с колата си и ме забра.
Докато обикаляхме Пунта Аренас и се чудехме къде да седнем видяхме някаква суматоха от хора и спряхме да разберем какво се случва. Честито, провеждаше се бирфест! Честно казано, не мога да ви кажа много за Карлос, понеже така и не стигнахме до някакъв смислен разговор. За сметка на това обаче решихме да пробваме по малко от всяка предлагаща се там бира. И така, докато направим един пълен кръг на огромното помещение и тестваме бири с вкус на шоколад, манго, люта чушка, чубрица и магданоз, накрая така се отсвирихме, че аз забравих всички езици, дори и майчиния си.
После бяхме привлечени от сцената. Там, на микрофона, се раздаваха най-различни банди и да ви кажа честно всичките до една пееха жестоко. Вечерта завърши с кеч. Наистина, с истински ринг и истински бойци! Не бях ходил преди това на бирфест, не знам как се провеждат у нас, ама ако навсякъде е така, то определено ще го сложа в списъка на редовно посещаваните събития.
В крайна сметка седмицата изтече и дойде време за полета далеч на север към град, който през цялото време наричах Афганистан, понеже все ми убягваше истинското му име. Всеки път като ме питаха коя е следващата ми дестинация и чуеха Афганистан се започваше едно цъкане с език и потупване по рамото. После, разбира се, пояснявах, че Афганистан се намира в северно Чили и чувах истинското име на града – Антофагаста. И така, докато не го запомних.
Споменът от притеснението и бързането покрай последния полет от Игуасу до Салта още ми държеше влага, затова тоя път реших да се застраховам с време. Уредих бусчето до летището да дойде да ме вземе четири часа преди полета. В 12 на обяд вече стоях, нагласен и накипрен, и очаквах всеки момент то да дойде да ме забере, но от него нямаше и следа. Един час преди полета, след няколко телефонни разговора и много потрошени нерви, стана ясно, че бусчето се е счупило и че са изпратили кола. Всичко се повтори, даже потрети и почетвърти: гоненицата на автобуса от Буенос Айрес до Барилоче, после надпреварата с времето, докато хващахме автобуса с Жоанна…
Стоях в таксито и се чудех да се смея ли, да плача ли. Една седмица го чакам тоя ми ти самолет за Афганистан, и накрая да го изтърва. Животът определено се подиграваше с мен. Всичко живо участваше в тоя негов пъклен план и всички си изпълняваха ролите блестящо. Ето го и тоя шофьор – десет пъти му казах, че бързам и сякаш нарочно се влачеше по тая магистрала.
За пореден път слязох с гръм и трясък от колата, отново прередих всички на гишето за чек-ин и накрая отново разбрах, че всичките ми нерви са били напразно. Няма да повярвате какво се бе случило. Незнайно как, календарът в телефона ми беше „насрочил“ полета ми 2 часа преди реалното излитане. И така, докато обяснявах на висок тон за кой полет съм, че чак пяна излизаше от устата ми, служителката ме гледаше с недоумение и след като ме остави да се изкажа най-любезно ме помоли да се върна на опашката и да си изчакам реда, понеже дори малко съм подранил….Такова смесено чувство на облекчение и яд едновременно рядко се изпитва в живота. Много добре ти се получи на тебе, честно ти казвам, който и да си Ти там Горе.
Ами това беше с Патагонията. Един месец изкарах по тази приказна част от Земята. Много е красиво, даже както често се шегувах – прекалено е красиво. Не мога да кажа, че беше лесно – почти всеки ден поне по петнадесет километра ходене, и то през силно пресечен терен, но определено си струваше! Струваха си и немалкото пари, които „се изпариха“ там. Рядко споменавам цифри, но Патагония си е една сравнително скъпа дестинация. Но нима едно такова преживяване има цена? Та нали само чрез пътуването е възможно да харчиш и в същото време да ставаш по-богат…
КРАЙ
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!