ЕЛ ЧАЛТЕН
Така и не можах да разгледам Лос Алерсес – националния парк в близост до Ескел. Почти през целия ден валя дъжд. Вариантът да остана още един ден не работеше: означаваше да посрещна Новата година в това малко градче сам при положение, че вече имах уговорка с международната тайфа да се видим в Ел Чалтен. В късния следобед дъждът спря и отидох до автогарата да си осигуря билет за следващия ден – щеше да е поредното над двадесет часово пътуване.
От автогарата обаче не се прибрах в хостела, понеже вниманието ми бе привлечено от един огромен кръст, намиращ се на хълма високо над града. Сметнах, че пътят дотам няма как да е кой знае колко, и поех нагоре. Едва след три часа ходене, вир вода и жаден, все едно съм прекосил Сахара, най-накрая стигнах. Вятърът беше толкова силен, че ме отместваше, но пък гледката наистина си заслужаваше! Скрих се зад кръста, но само колкото да отдъхна, защото трябваше да се върна още по светло.
Имах щастието да пропътувам последвалите няколкостотин километра сам на двойната седалка. Идеално се побирам легнал, та почти през цялата нощ спах и сутринта пристигнах горе-долу свеж. Жоанна от Франция вече беше пристигнала предния ден и ми бе запазила легло в нейния хостел.
Голяма радост беше като се видяхме! За голямо съжаление от голямата група се очертаваше да сме само ние двамата – Сара и Иън бяха тръгнали на стоп и понеже и двамата не говореха испански бяха пристигнали в съвсем друга точка от картата на Аржентина, Джо още се влачеше по трасето, а от Меган нямахме ни вест, ни кост.
Времето се очертаваше да е безупречно и решихме да забием най-дългия и труден преход – този до Фитц Рой.
Ел Чалтен представляваше едно малко селце, съставено главно от хостели, малки хотелчета и къщи за гости, два магазина и няколко заведения. Въпреки малките си размери обаче, тук човек можеше да си изкара поне седмица без грам да скучае. Селцето представляваше нещо като сборен пункт, от който тръгваха множество трекове – всичките изумително красиви и живописни, водещи до подножията на високи планински върхове, лагуни и ледници.
За всичко това, разбира се, аз нямах и представа когато отидох там. Нямах и идея къде отивахме с Жоанна и в този ден. Ходехме с бодра крачка по пътеката, говорехме един през друг и се заливахме от смях. Има едно неописуемо блаженство в това да срещнеш непознат, с който да сте на сходни честоти. Макар с нея да се познавахме от съвсем скоро, свободата в комуникацията се равняваше на тази с някой дългогодишен приятел. И макар че в този вид отношения доверието е още в много начален стадий, свободата на споделяне е ненадмината. Без никакви притеснения можеш да говориш за всичко, което ти дойде на ума, да споделяш най-големите си тайни и страхове, да кажеш кои са най-съкровените ти мечти. Не казвам, че това не може да се случи и със старите ти приятели; може, разбира се. Но там винаги присъства любовта, която оцветява всичко в розово, присъства изграденият през годините образ, рамка, която малко или много деформира вечно променящата се личност насреща.
Там, с Жоанна, платното, върху което рисувахме образите си, беше чисто ново и бяло. И заради сходните вибрации, както и отсъствието на желания един към друг, можехме да използваме всички налични цветове в съставянето на тази жива картина, която представляваме.
И така, улисани в сладки разговори и често прекъсвани от спиращите дъха земни пейзажи, се дотътрихме до подножието на Фитц Рой. Оставаше ни само едно изкачване по стръмна и камениста козя пътека и щяхме да завършим прехода. И двамата не знаехме какво ни очаква там, затова – когато се добрахме до финала, онемяхме пред появилата се гледка.
С изумителния си тюркоазен цвят там, в подножието на върха, се бе разположила Laguna de los Tres. Наистина не го очаквахме! Не си представях, че Природата може да добави и ей така, още нещо за разкош, в иначе съвършения ландшафт.
И двамата загубихме ума и дума, не можехме да повярваме, че нещо толкова красиво съществува в реалния свят. Постояхме известно време и погледите ни бяха привлечени от хора, които слизаха от едно малко възвишение. Любопитството надделя и тръгнахме да видим откъде се връщаха.
Когато се качихме, бяхме поразени за втори път. Там, в ниското, се криеше още една лагуна – Laguna Sucia, с дори още по-изумителен цвят. По-късно, когато проверихме в интернет разбрахме и откъде идва това оцветяване – от специални минерали, намиращи се в скалите. Честно да ви кажа, въобще и не ме интересуваше. За мен това бе най-красивата жива картина, която очите ми бяха виждали до момента, и нищо друго сякаш нямаше значение…
Върнахме се тотално изцедени: преходът само в едната посока беше над четири часа, но ако си мислите, че сме си легнали да спим, грешите. Денят беше 31 декември и само след няколко часа щяхме да посрещнем Новата година! Оправихме се и отидохме на бар!
Първия ден от новата година планирахме да изкараме в хостела. Да, обаче не се сдържахме. Харесахме си едно леко преходче и поехме. Времето беше сърдито, даже от време на време се разплакваше като малко дете, после пък се развеселяваше и слънцето ни стопляше и подсушаваше.
Хванахме една пътека до място, от което се виждаше Лаго (езерото) Архентино с плаващи ледени късове в него. Още един много красив пейзаж, в който оставихме очите ни да бъдат потопени задълго. Прибрахме се доста заредени. Минахме през магазин, в който Жоанна избира виното за вечерта поне половин час. После и сготви някаква капризна френска вечеря, изнамери отнякъде и стъклени чаши за вино и ме накара да се почувствам така, като че ли не бях в най-евтиния хостел, ами в петзвезден хотел!
Решихме да останем още един ден и да направим преход до Laguna Torre. Макар и продължителен, пътят дотам не беше стръмен и труден и в същото време – доста живописен. Първо се изкачихме през една оголена местност, но после денивелацията беше нищожна и преминавахме през гори, пресякохме корито на река и накрая стигнахме подножието на един висок връх с лагуна под него. Е, тук водата не беше тюркоазено синя, но пък ледникът се виждаше ясно отсреща и в лагуната се носеха късове стар лед. Патагония ме удивляваше все повече и повече и всяка нова нейна част, до която се докосвах, лесно се наместваше в челните позиции на класацията ми за най-красивите места, които някога съм виждал!
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!