ПУКОН И ВУЛКАНЪТ ВИЙЯРИКА
Автобусът тръгваше в шест сутринта и ако не беше кучето, което ме съпроводи от хостела до автогарата, щях да си помисля, че Земята е претърпяла катаклизъм и аз съм единственият оцелял – нямаше жив човек по улиците, даже и птички не прелитаха.
Пътуването и пресичането на чилийската граница минаха безпроблемно – освен печат в паспорта чилийците ми дадоха и една касова бележка и ми казаха да я пазя и да не я давам на никого. Границата се намираше точно до един спящ вулкан, беше наистина много интересно и красиво, шофьорът на автобуса едва ни прибра обратно вътре, понеже всички се бяхме разпръснали да си правим фотосесии с това огромно природно творение.
Пристигнах в Пукон с карта на града. Беше ми я дал Лукас, като дори бе отбелязал и хостела, в който е бил отседнал и ми го препоръчваше. Аз пък от своя страна му бях дал картата на Барилоче и няколко съвета с избора на маршрути, по които да се разхожда.
Градът не беше кой знае колко сложен за разгадаване по картата и бързо намерих хостела. Още от вратата бях посрещнат от един усмихнат, огромен и напушен човек с раста на главата. Много ми харесаха – и човекът, и хостелът. Оставих си раницата и отидох да си резервирам изкачването на вулкана. Французинът вече беше проучил коя агенция ще ми вземе най-малко пари и беше отбелязал местоположението ѝ с огромна черна точка на картата, с което ми спести доста време и ходене.
От пристигането ми в Пукон не бе минал и час и вече си бях подсигурил легло и „билет“ за изкачването на вулкана за по-следващия ден, и то само защото на следващия времето щеше да е лошо.
Денят с лошото време изкарах в околностите на града. Хванах някакво местно микробусче, което ме остави насред главния път, за да отида до Los Ojos de Caburgua – красиви тъмносини езера с малък водопад. После до езеротo Caburgua трябваше да премина цели четири километра и за мое голямо щастие имаше алтернативен черен път, минаващ през нещо като вилна зона, та си спестих риска някой да ме бутне на магистралата. Разгледах малкото селце на брега на езерото, постоях за час в уединение, след което се метнах на микробусче обратно за Пукон и зачаках следващия ден, който без съмнение щеше да е много интересен.
Вийярика е един от най-активните вулкани в Чили, като за последно е изригнал през 2015 г., което наложило да бъдат евакуирани над 3500 човека. Тогава местните забранили изкачването му заради високия риск, но имайки предвид колко много туристи се стичат в града именно заради това екстремно преживяване и колко много доходи носи то, след няколко месеца отново го разрешили, но вече при доста строги правила. Едно от тях беше върхът на вулкана да бъде покорен не по-късно от един часа̀ на обед. Имайки предвид денивелацията и терена, за да се спази това правило тръгването беше организирано за шест сутринта.
Станах към пет без нещо и то не от алармата, а поради оживлението и патардията в кухнята на хостела. Можех да се обзаложа, че бяха евреите. Една скоба ще отворя тука специално за тях.
И така, след французите и немците, следващите в класацията за най-често срещани пътешественици бяха евреите. И не си представяйте някакви хора със странно стърчащи плитки, костюми и цилиндри като на фокусниците, дето вадят зайци от тях. Не. Тук говорим за младежи – много добре изглеждащи и не по-малко образовани, които тъкмо са завършили задължителната си военна служба: момчетата три години, момичетата – две. Точно след този период с парите, получени от армията, а също така и от родителите си, много от тях тръгват да обиколят света. Определено са ми много симпатични и макар трудно да допускаха в обкръженията си чужденец, аз успявах да се доближа и да ги поопозная. И да ви кажа честно, много ги харесвам, ама с тая безпардонност правят доста лошо първо впечатление. Грам не се съобразяват с останалите. Ето и сега – разхлопали се в тая кухня, дрънчат тенджери и тигани, карат се за три яйца на висок глас и пет пари не дават, че е рано сутринта и в хостела спят поне тридесет човека.
Станах да се оправям и аз и се разбра, че и те ще качват вулкана. Нито те знаеха името на агенцията си, нито пък аз, затова чак като се видяхме пред офиса ѝ разбрахме, че ще се катерим заедно.
Раздадоха ни обувки, шапки, пикел и една раница, пълна с разни други неща, които дори не проверих, и ни качиха в един микробус. Докато стигнем до подножието на вулкана водачите се представиха и нахвърляха набързо графика за деня. В общи линии той изглеждаше така: темпото ще е бързо и който не може да го следва – отпада; почивките ще са малко и който иска допълнителни – отпада; който не следва напътствията на водача – познайте. Браво, много сте досетливи, точно така, и той отпада. Никакви спирания за селфита, никакво пиене на вода, само газ нагоре, че я изригнал вулканът, я, не дай си боже, минало един часа.
Наистина беше тежко, казвам ви, не е като да не съм се катерил и по други баири. По едно време даже си помислих, че ще съм поредният отпаднал заради темпото: много бързаше тоя ми ти водач, често изпреварвахме други групи, но пък чувството му за хумор къртеше и не ми се искаше да пропусна някоя шега.
Като тая например, че сме щели да се връщаме, пързаляйки се по задници през снега. И понеже изкоментирах колко щеше да е хубаво, ако беше истина, той взе, че се засегна и почна да ме убеждава, че съвсем не се бил шегувал. Даже ме накара да си отворя раницата и да видя със собствените си очи, че наистина има шейна (от ония пластмасовите подложки за задника).
Е, вярно, имаше, нали все пак ако изригнеше вулканът трябваше да се опитаме все някак да се спасим, ама ей така доброволно да ни хързулнат по тоя ми ти наклон нямаше кой да ме убеди, че е истина, и в крайна сметка човекът спря да спори с мен.
По обед (преди един часа, разбира се) достигнахме и самия кратер на вулкана, като към края катерихме с противогази, понеже димът беше отровен. Усещането да надникнеш през тази огнена врата към недрата на Земята е наистина велико и запомнящо се, но не по-малко вълнуващо бе и връщането ни. Водачът сякаш беше чакал цял ден този момент да дойде до мен и да ми каже: „Хайде сега, шибаняко български, бръкни си в шибаната раница и си извади шибаната шейна“ (малко беше цапнат в устата, ама не го правеше с лоши намерения).
Е, нямаше такава радост, казвам ви. Вярно щяхме да се спуснем по задници! Българският шибаняк, разбира се, щеше да поведе хорото, но това въобще не беше проблем. Имаше специален улей, по които щяхме да се спуснем точно като при бобслей. Ръцете ми бяха заети да бия спирачки с пикела и нямаше как да снимам, а щеше да излезе епично видео. Така не се бях забавлявал от дете! Улеят бе пълен с неравности и като минеш с над 100 км/ч директно политаш, правиш няколко салта във въздуха, после няколко кълбета в улея, докато уцелиш посоката, и продължаваш. И така чак до края на снега.
Уникален ден наистина беше тоя, прибрах се в хостела разглобен на части и много изморен, но и в същото време сияещ от щастие. Бях изхабил толкова енергия, че реших да остана още за ден, за да заредя малко батериите и тогава да продължа с каквото следва… Каквото и да беше то…
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!