ЕЛ БОЛСОН
Градчето не бе особено голямо – като се замислих, голям град в Патагония досега не видях и имайки предвид, че пътувам към „Края на света“, най-вероятно нямаше и да видя. И по-добре!
Хостелът беше средна хубост, даже ако махнем тоновете бележки навсякъде с безбройните правила, щеше да е от високия клас. Най ми хареса правилото „Ако не харесваш нашите правила – напусни и си намери друг хостел“: така де, прави са си хората. Както казваме по нашенски, „Като не ти понася се изнасяй“.
Първия ден тръгнах на поход. Избрах си маршрут и цял ден скитосвах из гори, скали и реки. La Cabeza del Indio (главата на индианеца, исп.) много ми хареса – огромно скално образувание с формата на човешка глава. Толкова голяма прилика, че даже и поникналите дървета на върха на скалата бяха точно на мястото си, сякаш на „индианеца“ му стърчеше бретонът. После се натъкнах на една еко пътека с много красив водопад и накрая, минавайки през една гора, попаднах на няколко узрели череши и докато не усетих, че ще повърна, не слязох от клоните.
Вечерта, с няколко човека от хостела, решихме да отидем на бар. Предвид хипарския облик на Ел Болсон и многото млади хора, пребиваващи в него, градчето изобилстваше на заведения и набързо се наместихме в една бирария; даже хванахме и промоцията „Плащаш една, получаваш две“. Компанията беше много пъстра и интересна: Меган от САЩ, която преди три години дошла в Аржентина на екскурзия и така и не се върнала обратно; Джо от Канада, който работи в Австралия; Сара – 19-годишна американка, която бе тръгнала на първото си пътешествие сама и се справяше завидно добре; Жоанна от Франция, която от няколко месеца странстваше из Южна Америка, Иън от Канада – тръгнал още от Перу през септември да изкара Нова година при приятел на Края на света, и аз – от село Павел, Търновско.
Много забавна и приятна вечер си направихме: ако човек ни гледаше отстрани без да ни познава би казал, че сме стари приятели, които не са се виждали от известно време. Все се е случвало да срещна човек и веднага да си допаднем, ама да срещна една камара такива хора ми бе за първи път. Толкова се харесахме, че решихме да опитаме да продължим на юг през Патагония заедно. За целта си разбрахме да се срещнем отново в Ел Чалтен не по-късно от 31-ви декември, което беше след пет дена. Аз имах преди това още едно място, отбелязано на картата – Ескел, така че всичко се подреждаше повече от перфектно.
Последвалият ден имах автобус за късния следобед, затова се възползвах от времето и се метнах на един крайградски автобус и отидох да видя езерото Пуело. Стигнах за по-малко от час и дали заради лошото време или пък заради нещо друго се оказах единственият посетител там. Тръгнах да се катеря по някаква горска пътека и тъкмо бях решил, че съм изгубен и е време да се връщам, когато пред мен от високото се разкри невероятно красива гледка към цялото езеро. Водата беше с много интересен синкаво-зеленикав цвят и на фона на сивото и мрачно небе се открояваше като един огромен изумруд. Седнах на една скала и така се хипнотизирах, че ако не ме беше запукал дъждът, там щях да си остана. Набързо се смъкнах по склона, автобусът сякаш мен чакаше, та не успях да подгизна, както времето бе планувало да ми се случи. Не помня колко часа пътувах до Ескел, но пристигнах по здрач, което в Патагония през лятото означава след 22,30. Имах малко проблеми с намирането къде да спя, но и това в крайна сметка се разреши, та като се докопах до леглото направо легнах и дори не проверих къде всъщност се намирам.
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!