ТОРЕС ДЕЛ ПАЙНЕ
Щяхме да пътуваме с автобус поне шест часа, затова сутринта решихме да си похапнем солидно. Аз си взех яйца от кварталното магазинче, изпържих ги и набързо си реших проблема с глада. Само дето нямаше как да знам, че яйцата са развалени, та всъщност си навлякох страшни мъки. Това беше и първото ми хранително отравяне в живота – подлагал съм стомаха си на какви ли не експерименти и никога не съм имал никакви проблеми с него. Тогава обаче се чувствах, сякаш някой ми изцеждаше жизнената енергия и умирах. Дори Жоанна малко се изплаши за мен, виждах го в погледа ѝ, четеше се по изражението на лицето ѝ. Трудно беше пътуването и минаването на границата, едва дочаках да пристигнем в Пуерто Наталес, за да се настаним в хостела.
Два дни не ядох абсолютно нищо и карах само на вода, докато започне да ми просветва най-накрая. Донякъде извадих късмет с това, че не ни провървя и не можахме да се запишем в така известния маршрут „W“ на парка Торес дел Пайне. В противен случай, макар и толкова болен, щях да тръгна из планината и състоянието ми да се влоши още. Избор обаче нямахме и затова трябваше да си стоим кротко и мирно в градчето. Но ето за какво става въпрос и какво всъщност се случи:
И така, Пуерто Наталес си беше един нормален чилийски град в Патагония. Дори, както вече сте забелязали, и той задължително започва с „пуерто“ може би нарочно, за да заблуди някой турист, който по принцип се е запътил за другаде, да попадне без да иска там. И като казвам нормален, имам предвид следното – цветни дървени къщурки, една права централна улица и площад някъде в средата на града.
Специалното на Пуерто Наталес беше това, че градчето бе главна отправна точна за Националния парк „Торес дел Пайне“ – едно от най-известните и забележителни места в чилийската част на Патагония. В парка се намираше маршрута „W“, който представлява 4 – 5-дневен планински преход, по който наистина пейзажите са зрелищни, а вечер се спи в палаткови лагери.
Проблемът е в това, че за да си разпънеш палатката, трябва да имаш закупено разрешително, а чилийците са ограничили броя на посетителите и по този начин въпросните „билети“ са разпродадени за месеци напред. Пътешественици като нас, които не знаят къде ще бъдат след два дена, могат да разчитат само на късмета си, за да се докопат до планината – ако някой се бе отказал или не бе потвърдил входния си билет.
Ние с французойката нямахме тоя късмет, което между другото ни спести доста пари, понеже поради голямото търсене цените бяха супер високи. И все пак съществуваше вариант макар и частично да се докоснеш до „Торес дел Пайне“, като си платиш за еднодневен тур с превоз и екскурзовод.
И така, след три дена в това малко и скучно градче, с Жоанна се качихме на автобус с една камара туристи и навлязохме в националния парк. Грам не съм фен на подобни „скопени“ екскурзийки: да ми ограничават свободата точно на такова място наистина е много дразнещо, но и бях много благодарен, че нямаше просто ей така да подмина Меката на Патагония.
Денят премина доста интересно и вълнуващо, като списъкът на местностите за посещение си беше доста голям – Sofía Lagoon, Porteño Lake, Prat Mountain Range, Mesa Hill, Toro Range and Ballena Range, Lago del Toro, Paine Range, Lago Grey, като за последното времето беше толкова малко, че само аз, франсето, и още трима души успяхме да отидем и да се върнем, и то запотени и зачервени, сякаш сме били в сауна. Накрая се отбихме и в пещерата Cueva del Milodón, която се е образувала от огромен ледник преди много хиляди години.
Определено екскурзията си я биваше, само дето малко ни излъгаха с времетраенето ѝ. Предния ден ни казаха, че най-късно в 18,30 вечерта ще сме се прибрали в Пуерто Наталес, а ние в седем все още си бяхме в пещерата. Това принципно нямаше да е никакъв проблем, само дето с французойката имахме автобусни билети до Пунта Аренас точно за осем, а също така си бяхме резервирали и хостел там.
Много интересно се получи, дори отвъд моите понятия и представи! До 19 часа все още имах някакви надежди, че ще успеем да хванем автобуса, затова в мен се бе натрупало напрежение и мислено отправях „благословии“ към всички, които все още се тътреха из пустата пещера и не се качваха в рейса да потеглим.
Като стана 19,25 обаче и ние все още си стояхме на паркинга пред пещерата, всякакви надежди в мен умряха. Та трябваше да пътуваме поне 30 км, да се приберем до хостела да си вземем раниците и да се доберем до автогарата, която от своя страна пък беше на майната си. Дори след като потеглихме и установихме, че пътят е затворен – грам не се ядосах. То и нямаше за какво, на мен вече ми беше ясно, че няма да се пътува тая вечер.
Чудесата обаче започнаха да се случват, след като екскурзоводката, която знаеше за нашия малък проблем, реши да го сподели с шофьора на автобуса. Бре тоя луд човек като настъпи оня ми ти педал на газта по оня прашен черен път и като се разтресе оня ми ти рейс, започнах да се чудя изобщо ще се доберем ли до Пуерто Наталес живи? Човекът беше майстор на волана и за чудо и потрес на всички нас, в 19,52 часа профучахме край входната табела на града с над 120 км/ч, а зад над се носеше такъв облак от пепел и прах, сякаш бе избухнала ядрена бомба.
Екскурзоводката беше звъннала на такси и бе уредила колата да ни чака пред хостела. В 19,55 часа, в състояние на вихрушка от емоции, напрежение и смях, успешно слязохме от автобуса, грабнахме раниците и се качихме в таксито. Французойката дори не успя да си свали раницата от гърба, та се намъкна с главата напред, след което и двамата в хор ревнахме към шофьора „КАААРАААЙЙЙ КЪМ АВТОГАРАТААА“….
В осем и една минута автобусът тъкмо затваряше вратата, когато се изсипахме от таксито пред него, влязохме с гръм и трясък, седнахме на седалките и се поздравихме толкова силно с „Дай пет“, сякаш бяхме спечелили олимпийски медал.
Поне половин час след това не можехме да повярваме какво се бе случило! Накрая действието на адреналина започна да намалява и в момента, в който ме пусна, заспах толкова дълбоко, че се събудих на автогарата на Пунта Аренас. Какво ли щеше да ни се случи там?
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!