САН КАРЛОС ДЕ БАРИЛОЧЕ
И така, ето накратко какъв беше планът за Патагония. Като се вземе предвид, че съвсем скоро разбрах, че това не е никаква държава (измислена или реална), както и че дори няма патагонски език, макар десетки пъти да съм чувал, че хората го владеят („Я не ми говори на патагонски“), то аз нямах кой знае колко време да разбера къде всъщност отивам.
За мое голямо щастие Пабло отново се бе погрижил, като бе назовал всички места, които си заслужаваше да се видят, а аз ги бях отбелязал върху картата на приложението и единственото нещо, което трябваше да правя, бе да следвам обозначенията. Тъй като Патагония представлява една обширна географска област (почти една трета от южноамериканския континент) главно на територията на Аржентина и по-малко в Чили, реших да тръгна от север на юг и да пресичам границата между държавите, когато това се налага. Бях пресметнал, че за около един месец ще достигна най-южната точка, след което ще се кача на самолет и ще се телепортирам някъде на север в Чили.
След повече от 24 часа с автобус от Буенос Айрес най-накрая пристигнах в Сан Карлос де Барилоче, което бе и началото на патагонското ми приключение. Още със слизането се усети поне 10-градусовата разлика в температурата в посока надолу. Даже слънцето вече не светеше толкова от високо. Тръгнах да търся хостела, в който си бях резервирал легло преди половин час, и след дълга разходка по алея на брега на красиво езеро, което все още не знаех как се казва, го намерих благополучно. Беше уютен и приветлив. Оставих си раницата и влязох в близкия магазин да си взема продукти и да си сготвя нещо, че умирах от глад. Последваха едни бързи спагети и, макар че бях леко пребит от пътуването, реших да отида да разгледам градчето.
Барилоче се оказа не градче, ами цял град, че и столица на провинция. Над 126 хиляди жители, и то без туристите, които сигурно са два пъти повече, понеже тук си имаше доста неща за правене. Ски писти, скално катерене, еко пътеки и разни други такива туристически нещица. Определено имаше какво да правя на следващия ден, но за днешния силите ми стигнаха само да мина през центъра и да поснимам, както и да си купя яке, каквото очевидно щеше да ми потрябва. Прибрах се малко преди мръкване и пих една бира. Това веднага изключи централното ми управление, което и без това бе почнало да дава накъсо, та заспах преди кокошките барабар с дрехите.
Барилоче се простираше по дължина и от картата, която ми дадоха от хостела, стана ясно, че за да се разходя по някой интересен туристически маршрут първо трябва да си хвана автобус и да пропътувам поне 10 км. Голямо удобство се оказа това, че картата за градския транспорт от Буенос Айрес можеше да се ползва и тук, затова на следващия ден заредих малко пари в нея и тръгнах на разходка. Харесах си маршрут с изкачване до някакъв връх и за мое голямо учудване през цялото време до него си бях абсолютно сам по трасето.
Това, което ме очакваше на върха, ме остави без думи. Река Рио Негро с тъмно синия си цвят бавно и тържествено се бе разляла на огромната площ и заедно със зелените подаващи се възвишения образуваха такава гледка, че направо се хипнотизирах. Стоях там и гледах, без да мога да отделя поглед от този величествен пейзаж.
След това се спуснах и лека-полека започнах да усещам цената на глупавото си решение да тръгна без вода. Тъкмо достигах момента, в който бях започнал да се псувам на глас, и ето че насред гората видях един хотел. Без грам да се обяснявам на когото и да било от персонала директно се насочих към единственото нещо, което виждах – чешмата за поливане, врътнах кранчето и поех поне два литра. Забърсах си мутрата с ръка и след звучната въздишка казах на висок глас „Грасиас“ на спрелите се няколко човека да ме гледат.
Следвах маршрут от едно много добре приложение – maps.me, в което ясно се виждаше, че трябва да поема към паркинга на хотела. Отначало се усъмних в достоверността му и след като се повъртях 5 – 10 минути в крайна сметка тръгнах към паркираните коли. Знаех, че поведението ми определено привличаше още по-голямо внимание и тъкмо очаквах вече да бъда любезно изгонен от хотела, когато между две коли, спрели до началото на гората, наистина видях пътека. Тръгнах по нея и преминавайки през няколко мирадорес (места, от които можеш да видиш красивия пейзаж надлъж и шир), пътеката завърши с рампа, на която пишеше, че по-нататък разходките са забранени.
Прескочих рампата и продължих – така де, аз българин ли съм или лукова глава. Часът минаваше два следобед, а аз се бях устремил към още по-висок връх и според приложението ме деляха около два километра от него.
През следващия час от тях стопих едва 150 метра… Беше си направо скално катерене, на което на няколко пъти дори си рискувах животеца, като за последния главна вина имаше една конска муха. Тъкмо се бях залепил на почти отвесната скала и тая гад се заби в ръката ми. Знаеше, че ха съм посегнал да я размажа, ха съм полетял и съм се размазал аз.
Нямах шанс да стигна с това темпо до върха преди залез, че и да се върна, затова набързо се отказах и след доста ходене най-накрая стигнах някаква спирка и се качих на автобус за обратно. Бира за приспиване и да се приключва с Барилоче.
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!