ПУЕРТО ….
Падна се да пътувам точно в деня преди Коледа. Погледнах в телефона си, за да видя къде отивах и разбрах, че оставам в Чили и се местя на юг в град, наречен Пуерто Варас. Понеже сим картата на телефона ми бе от Аржентина и нямах мобилен интернет, а си беше и празник, реших, че е най-добре да си резервирам хостел още от Пукон. После събрах раницата, сбогувах се с всички напушени хора от този прекрасен хостел и отидох на автогарата да диря автобус.
Качих се след около два часа и щях да пристигна в града малко след десет вечерта. Чудесно, казах си, и точно такова щеше и да бъде, ако я нямаше една малка подробност. Ето каква беше тя: не знам точно как се бе случило, определено хвърлям цялата вина на чилийците, които са кръстили повечето си градове в Патагония с две думи и първата е задължително „пуерто“, но вместо да си взема билет за Пуерто Варас си бях взел за Пуерто Монт. Сега вие ще кажете, че не звучат еднакво и аз не мога да не се съглася с вас, но тогава така бе решил Животът и ето какво се случи по-нататък.
Слязох на автогарата, все още напълно неосъзнаващ в какъв филм съм се вкарал, и отворих приложението да видя къде се намира резервираният хостел. И чак когато видях, че е на около двадесет и два километра разбрах, че Дядо Коледа ми е донесъл подарък – неочаквано приключение.
На автогарата в 22,45 на Бъдни вечер, разбира се, нямаше никой. Тръгнах натам. Дали щеше да бъде натам или насам, повярвайте ми, нямаше никакво значение. Походих в тази посока около половин час, докато не навлязох в жилищна зона, избрах си една къща и звъннах на звънеца.
Отвори ми жена на възраст над петдесетте, добре изглеждаща, че и гримирана, с рокля – видимо я бях вдигнал от празничната трапеза. Аржентинският ми испански не съвпадаше с чилийския – тя определено ме разбираше, но аз грам не вдявах от това, което ми говореше. Добре че беше Бъдни вечер и дъщеря ѝ се бе прибрала от Сантяго, та на английски внесохме яснота в цялата ситуация. Двете жени веднага се заеха да ми помогнат. Наметнаха се с по едно яке и тръгнахме нанякъде из малките тъмни улички на този неочаквано появил се в живота ми град.
Стигнахме до една голяма червена къща и въпреки че нямаше никаква табела жените твърдяха, че е къща за гости. Звъннахме на звънеца и ни отвори един доста възрастен мъж. Обяснихме защо го безпокоим в този час и той каза, че от известно време вече не приема гости, след което ме погледна в очите за няколко секунди и каза, че ще направи изключение. Благодарих му от сърце, благодарих и на двете жени, които без да се замислят тръгнаха да ми помагат в този късен час, след това благодарих и на Живота, че за пореден път ми доказа, че винаги мога да разчитам на него.
На сутринта ме очакваше топла закуска. Запознах си и със съпругата на възрастния домакин, която се бе погрижила да се почувствам като у дома си. Кухнята им ми напомни на добрите стари времена в България – печката на дърва със свирещия чайник отгоре и котката до нея, двукасетъчният касетофон, покрит с ония неща, дето се плетат на една кука, телефонът с шайба, старите кухненски мебели… Абе направо си беше като сън, коледен сън.
Още по-странно бе това, че за пръв път не бях първият българин, който виждат! Двамата ми разказаха за друг българин, който им е гостувал пред години. Дори се опитаха да намерят данните му в една овехтяла тетрадка, но не успяха. Представяте ли си – от толкова много места дето бях първият гостуващ българин, баш тука се оказах втори… Абе на тия възрастни хора явно им е тръгнало на българи.
Закусих и тръгнах да разгледам града. Тъй като беше Коледа, единственото отворено място из центъра бе църквата. Нямаше по-удобен момент да вляза, да отправя няколко мили думи към небесата и да се насладя на католическия начин за отбелязване на големия християнски празник. И да ви кажа честно, много ми хареса. Сякаш думите за Христос, идващи от сърцето на проповедника, ме докоснаха много повече от изпетите части от Библията, с които сме свикнали в нашите православни църкви.
По едно време обаче ми дойде в повече това непрекъснато сядане и ставане, в един момент имах усещането, че съм във фитнес, та след третата серия от клекове по десет повторения станах и повече не седнах. Винаги съм усещал Бога в себе си: като постоянно присъстващ в мен, винаги чуващ мислите ми, затова рядко посещавам храмове или когато го правя е по-скоро от любопитство. Е, задоволих си го.
Пуерто Монт не бе кой знае колко голям град и, честно казано, нямаше кой знае какво да се види, затова следобед реших да си хвана микробус и да посетя Пуерто Варас – града, в който трябваше да отседна. Той се оказа дори по-малък, но пък за сметка на това много красив и доста оживен – предимно от туристи.
Градът се радва на живописно разположение в близост до планини, езера, гори и национални паркове. Намира се на брега на езерото Llanquihue, второто по големина в Чили. Вулканът Осорно и заснежените върхове на връх Кабулко и връх Тронадор би трябвало да личат ясно, но поради облачното и дъждовно време не успях да ги видя. След като се завъртях два пъти из малкия център на града, погледнах в приложението на телефона си за нещо интересно. Видях, че наблизо има огромен парк и до вечерта изкарах там.
Прибрах се при възрастните ми домакини късно вечерта, а на следващата сутрин се сбогувах с тях и си хванах автобус, който след 15-часово пътешествие и пресичане на границата с Аржентина щеше да ме закара в Ел Болсон – следващата спирка от моето патагонско приключение!
Вие сте един от най-интересните пътешественици които следя и много обичам да чета вашите пътеписи!
Благодаря Ивета 🙂 Радвам се да разбера, че Ви е интресно. Поздрави!