ЕПИЗОД 4: ИНДИЯ


ПРЕСИЧАНЕ ГРАНИЦАТА НА НЕПАЛ С ИНДИЯ

Границата с Индия трябваше да пресека в Сунали – населено място на около 30 км от Лумбини, и аз още в седем сутринта стоях на импровизираната спирка и очаквах автобуса, който щеше да ме закара до там. Той дойде с 15-тина минути закъснение, метнах раницата на тавана и се намърдах вътре. Все още имаше свободни места и успях да седна, но само десет минути по-късно автобусът се пръскаше по шевовете от народ и въпреки това не спираха да се качват още и още хора. Не знаех къде съм, когато на една поредна спирка един човек отвън ме попита дали съм за Сунали. Отвърнах му положително и той каза, че трябва да слизам. Попитах един човек от автобуса за всеки случай, и той потвърди. 

Докато слизах, първият вече бе свалил раницата ми от тавана на автобуса и прилежно я бе наместил в една велосипедна рикша –  явно предвид това, че бях единствения чужденец в автобуса, бе лесно да се досети кой ми е багажът. После мъжът обясни, че до самата граница има около 7км и че той на драго сърце ще ме закара до там. След като спазарихме и цената не ни оставаше нищо друго, освен да потеглим.


И ето, че лека-полека Индия наближаваше с всяка капка пот по челото на моя рикша шофьор, а аз сияех от вълнение и щастие. По едно време той отби вляво (в Непал, както и в Индия, движението е от лявата страна) и каза, че ако все още имам непалски рупии, то сега е моментът да ги заменя за индийски. Платих му и обмених останалите.

С приближаването на границата пътят ставаше все по-тесен, а наоколо все по-пренаселено и гъмжащо от хора. В един момент той спря и каза, че има още няколкостотин метра, които трябва да измина пеш. Благодарих и тръгнах. От двете страни имаше безброй сергии, на които хората продаваха всичко, за което можете са се досетите и имах чувството, че съм на пазар, а не на граничен пункт. 

По едно време видях нещо като арка, на която пишеше „Добре дошли в Индия“. Така се бях забързал да мина под нея, че чак не забелязах непалските граничните полицаи, които тръгнаха да ме гонят. След като се увериха, че всичко с документите ми е наред, ме пуснаха да продължа, като ми казаха, че стотина метра след границата трябва да отида и при индийските им колеги, за да ми бият печат за влизане.

Пресякох границата и започнах да се оглеждам за полицаите, но тях никъде ги нямаше. Наложи се да попитам хора, за да ги намеря. Граничният пункт бе сред магазинчетата и сергиите и не се забелязваше лесно с просто око.

След проверката трябваше да си намеря автобус за най-близкия по голям град Горакпур и от там да се кача на друг за Варанаси. Това бе част от грандиозния план да стигна до Бодх Гая и да видя дървото, под което Буда бе получил просветление.

Докато търсех автогарата, започнах да забелязвам някои съществени разлики между Индия и Непал. Тук бе доста по-населено, много по-мръсно и прашно. Още докато бях в Непал бях срещнал няколко туристи, които идваха от Индия и всички те ми бяха казали, че да останеш повече от десет дена тук било невъзможно. Мизерията, жегата и вонята на урина по улиците правели престоя в Индия доста труден. За съжаление, с такава нагласа влязох в тази страна и, разбира се, само това забелязвах. 

Докато се возех в автобуса за Горакпур видях поне десет уриниращи на улицата мъже; други двама пък бяха влезли до кръста в един помиен канал; и още над двадесет просяци, както и безброй бездомни, сред които и деца. Трафикът по улиците бе нещо невиждано и нечувано от мен до този момент. Звукът от клаксоните не секваше и за секунда, а по улиците – коли, мотори, велосипеди, рикши, хора и животни – всички правеха, каквото си искат.

Автобусът спря на нещо като автогара и аз започнах да търся друг за Варанаси. Такъв нямаше и хората ми казаха, че този, който търся, тръгвал от друга автогара. Запътих се към нея и тъкмо бях убеден, че съм се изгубил, когато две момчета ме настигнаха и ме заговориха. Бяха студенти в градчето и бяха тръгнали да се прибират по домовете си. Стана ясно дори, че автобуса, който хващали, отивал до Варанаси и първите два часа сме щели да се возим заедно. Моят гид отново се бе намесил точно навреме и аз с най-голяма радост отговарях на лавината от въпроси, задавани от неговите двама пратеници.

Стигнахме до автогарата след доста ходене и си дадох сметка, че без тях щеше да е много трудно да я намеря. Качихме се в един разнебитен автобус и тръгнахме. Нямах представа след колко часа щях да стигна до Варанаси, само знаех, че е след много. Отново бях единствения чужденец в рейса, говорех на висок тон с възбуда и освен двамата ми спътници разговора следяха почти всички; забелязах дори, че и шофьорът ме наблюдава в огледалото с интерес.


Не след дълго дойде време момчетата да слизат, благодарих им още веднъж и продължих пътуването сам. Всеки път, когато автобусът спираше някъде, освен нови пътници в него се качваха и разни продавачи на храна. Продаваха всевъзможни неща – от нарязани и подсолени краставици, ядки, до цели порции храна. Беше  доста удобно, за мен всичко бе ново, та не спрях да се тъпча почти през цялото пътуване. А то се оказа много продължително. 

Като пристигнахме във Варанаси минаваше полунощ; едва се крепях на седалката, всичко бе започнало да ме боли. Не знаех нищо за града, дори нямах спомен и да съм чувал някога за него. Нямах намерение да оставам тук и идеята ми бе да си намеря подслон за през нощта и на следващия ден да продължа пътуването си до Бодх Гая.  

На автогарата обаче ме заговори един таксиметров шофьор. Няколко пъти ме накара да повторя, че нямам намерение да остана във Варанаси и след като се убеди, че чува правилно, ми направи 15-минутно представяне на града. Оказа се, че тук има множество храмове. Свещената река Ганг минаваше през него, та Варанаси всъщност бе една много сериозна туристическа дестинация, която според него не бе редно просто да подмина ей така. 

Явно шофьорът бе поредният пратеник от Негово Величество Живота, та се метнах на моторната му рикша и казах да ме закара в някоя евтина къща за гости. Наложи се да събудим домакина на къщата предвид късния час, но това не му попречи да ме посрещне с широка усмивка. Стаята бе доста мизерна, но на мен това изобщо не ми пречеше. Бях толкова изморен от над 12-часовото лашкане в автобуса, че заспах в мига, в който допрях главата си до възглавницата.

This Post Has 4 Comments

  1. Нели Холидей

    Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво

    1. Ignat

      Благодаря за коментра! Винаги е приятно да разбера, че на още някого му е харесало това което споделям.

Вашият коментар