ДЪРВОТО БОДХИ

С такава приятна компания пътуването до Гая мина неусетно. Сметнах, че не са ми нужни повече от няколко дена да разгледам мястото, затова още с пристигането на гарата си взех и билет за Агра след два дена – не можех да пропусна прословутия Тадж Махал. Пътуването щеше да е над 12 часа, затова се оръсих малко повече и си взех място от по-висока класа във влака.

От гарата в Гая трябваше да се придвижа до Бодх Гая, където бе и самото свещено дърво. Разстоянието бе около 15 км и се огледах за тук-тук. Качих се при първия видян и потеглихме. Някъде по средата на пътуването шофьорът се обърна и ме попита дали имам нещо против да спре на една чешма, за да пие вода. Кимнах положително и докато го чаках да се освежи, до рикшата спря едно момче със скутер. Попита ме дали отивам в Бодх Гая и дали имам място където да отседна. Казах му, че мислех да търся на място и той предложи да разгледам новопостроения хотел на негов приятел – бил доста близо до храма, където е и дървото Бодхи. Съгласих се и казах на шофьора да кара след него.

Хотелчето беше нормално, стаята бе прилична и платих за две нощувки. Благодарих на момчето със скутера и той замина. Часът минаваше четири следобед и влязох да си взема душ, после излязох да се поразходя, да хапна и да разгледам градчето. Бях толкова гладен, че прекалих с храната. Ама пък и тя бе толкова вкусна, че не успях да спра навреме и преядох. Тръгнах да се разхождам, за да ми поолекне. Навсякъде имаше много хора, чуваше се силна музика, както и глас от мегафон, който говореше нещо на хинди. От ляво и от дясно бяха издигнати храмове от различни националности – кой от кой по-красив. 

Тъкмо се бях загледал в една сергия със сувенири, когато някой ме докосна по рамото и аз се обърнах да видя кой е. Беше Сибу – момчето със скутера. Предложи да се поразходим малко заедно и да поговорим. Той бе едва на 23 години, като 14 от тях бе изкарал като будистки монах. Родителите му го дали в манастир още като невръстно хлапе. Когато станал на 22 обаче решил, че иска да отдаде живота си на другите, вместо да се фокусира в работата по личното си осъзнаване, и напуснал манастира. След това той и още един човек наели малко помещение в едно бедно отдалечено село и се заели да обучават местните деца, които растели неграмотни поради невъзможността родителите им да ги пратят на училище. Определено Сибу бе едно изключително момче и аз много се радвах, че пътищата на живота ни се бяха пресекли.

Попитах го дали през цялата година има толкова много хора в градчето, а той се засмя и каза, че цялата тълпа е заради празника. Попитах какъв празник, а той ме погледна учудено и каза:

– Нима не си дошъл специално днес заради празника?

Обясних му, че се движа абсолютно без график и че даже трябваше да съм тук по-рано, но се позабавих малко във някакъв град Варанаси, който се оказа свещената столица на Индия.

– А защо си дошъл тук? – попита той.

– Защото усещам Буда като приятел, с който винаги мога да поговоря, когато затворя очи. Вече бях на родното му място в Непал, а сега искам да видя и дървото, под което е получил просветление – отговорих.

Сибу се засмя и каза:

– Е, това означава, че твоят „приятел“ Буда те е поканил на рожден ден без да знаеш, защото днес е денят, в който се е родил, както и денят, в който е получил просветление!

Това наистина много ме зарадва. Винаги досега съм си говорил мислено с Буда за какви ли не неща – понякога сериозни, понякога тъжни, а често и много смешни, но никога не съм получавал обратна връзка от него. Въпреки всичко винаги съм бил сигурен, че комуникирам точно с него и сега за пръв път сякаш получавах сигнал. По всичко изглеждаше, че наистина ме бе поканил на тържество и изгарях от щастие.

Сибу предложи да влезем в храма с дървото Бодхи. Мислех да изкарам утрешния ден там, но сега вече обстоятелствата бяха други и тръгнахме към входа. Той се познаваше с хората от пропуска и минахме, без да се бавим. Слънцето тъкмо се скриваше и бе започнало да се здрачава. Целият комплекс бе украсен с безброй светлини и с настъпването на мрака те започнаха да се открояват все повече и повече. 


Сибу бе доста добре запознат с комплекса и ми разказваше надълго и нашироко за всяко място. Усещах се толкова щастлив за това, което преживявах в момента! Мислено изпратих дълбоки благодарности на Буда за тази невероятна изненада и му отправих поздравления за големия празник.

Стигнахме до дървото Бодхи. На повече от 2600 години и все още живо, то изглеждаше здраво и свежо, като някои от клоните бяха подпрени със специални подпори. В огромната му корона дори кипеше живот: надпяваха се птици и се гонеха катерички. Край оградата му медитираха поклонници. Най-ниските клони бяха на метри над главите ни и аз споделих разочарованието си със Сибу, че имах мечта да отнеса листо от дървото – желание, което явно нямаше да се осъществи. Той каза, че единствения вариант бе да изчакам някое листо да падне само̀ и да имам късмета да го хвана преди останалите хора. Звучеше ми трудна мисия и просто приех, че няма да стане.

Беше започнало да се здрачава и целият комплекс засия от многобройните лампички. Беше изключително красиво и не ми се тръгваше, но Сибу настоя и каза, че след малко ще затворят за посетители, а и на следващия ден пак можех да дойда.

Докато вървяхме към хотела той ме попита дали искам утре да отида с него до училището, което бяха направили с приятеля му, и да се запозная с децата. Каза, че те ще бъдат много щастливи да се запознаят с чужденец и много ще се радват, ако им поговоря малко за родината си. Без да мисля приех предложението му – та то звучеше толкова вълнуващо! Той се усмихна и каза, че ще ме чака сутринта в осем пред хотела, след което се разделихме.

This Post Has 4 Comments

  1. Нели Холидей

    Уникален разказ. Много ми хареса. Утре ще изгледам и клиповете че е 3.30 през нощта и всички спят. 😁 Браво

    1. Ignat

      Благодаря за коментра! Винаги е приятно да разбера, че на още някого му е харесало това което споделям.

Вашият коментар