Епизод 4: Индия

ДЕЛХИ

В хотела нямаше интернет и сутринта излязох да си намеря. Освен това от прозореца се чуваха постоянно някакви викове и исках да си намеря друга стая, така че мисията сутринта бе двойна. Навсякъде, където отидех и питах за интернет, ми искаха и паспорта. В началото си мислех, че е някаква шега, но после разбрах, че такива са правилата в Делхи. 

Докато обикалях близките улици, един млад мъж се приближи и ме заговори. Искаше да знае какво търся. Казах му за хотела и той се зае да ми помогне. Заведе ме в едно много прилично хотелче на по-добра цена и само на 200 метра от моя и аз веднага отидох и си събрах раницата. После викна братовчед си, който бе шофьор на тук-тук, и тримата отидохме да хапнем. След това ме върнаха пред хотела и двамата се произнесоха с някаква сума, която им дължа за обиколката, а аз им обясних, че не съм от вчера в Индия, след което им платих, колкото прецених плюс някой друг долар бакшиш. Те се развикаха по мен, на което аз реагирах с пожелание за късмет в живота.

Навън бе почнало да става адски горещо и – след като получих паролата за интернет – се качих в стаята си и се покрих за следващите няколко часа. В късния следобед, когато температурата падна под 40, отидох да се поразходя. Навсякъде имаше много хора, трафикът по улиците бе труден да се опише, бе много шумно и прашно. Хапнах в едно заведение, после си взех още вода и плодове и се върнах в хотела. С момчето от рецепцията се разбрахме да ми намери шофьор за следващия ден, който да ме разведе из града и да ми покаже забележителностите. Офертите не бяха кой знае колко скъпи, а и предвид размерите на града това бе най-доброто, което можех да направя, ако исках да поразгледам насам-натам.

Стаята бе малка и много гореща. Вентилаторът на тавана не помагаше и цяла нощ се будех, облян в пот. Постоянно влизах в банята да се охлаждам, като ефектът не се получаваше дори и под душа – там студена вода нямаше. И от двете кранчета течеше еднакво топла вода, но след като се намокрех, лягах без да се подсуша под вентилатора и така успявах да заспя. На всеки два часа процедурата се повтаряше и така цяла нощ.

На сутринта, по-чист от когато и да било, се метнах на една кола с климатик и с един любезен господин над 50-те тръгнахме из улиците на столицата. Градът определено се отличаваше от останалите, в които бях. Освен тесните и труднопроходими улички тук имаше и широки булеварди с по няколко платна. Виждаха се красиви административни сгради, лъскави бизнес центрове, молове и прочие. Денят бе понеделник и, за съжаление, повечето туристически забележителности бяха затворени, та моят шофьор ми ги показваше през оградата. Не бях кой знае колко разочарован – никога не са ме привличали градските неща.

---

По едно време, както си караше, шофьорът ме попита дали случайно не искам да му гостувам за малко. „Ей така, каза, да отидем да пием по един чай вкъщи, да видиш къде живея и да се запознаеш със семейството ми.“ Отговорих му, че това ще е най-интересното нещо, което ще видя днес, и той с усмивка зави от главния булевард, по който се движехме.

Кварталът бе много беден. Уличката между слепените къщички бе толкова тясна, че двама души трудно се разминаваха. Доста от децата бяха почти голи, но това грам не ги притесняваше и те все така усърдно търкаляха някаква гума от велосипед и се заливаха от смях. Минахме през една врата и се озовах в една стая. Тази стая бе всичко, което неговото семейство имаше. Запознах се със съпругата му, двете му дъщери и синът му, който тъкмо се бе оженил и му се бе родило бебе. Всички те живееха в тази стая. Имаше само едно двойно легло и аз попитах къде спят всички, а те ми отговориха, че с изключение на младоженците всички останали спят на земята. От цялата фамилия само моят човек ходеше на работа и той трябваше да издържа всички. Замислих се как ние, хората от Запада, сме приели всичко за даденост. Дори и се оплакваме, че трябва да ходим на работа. Тук нямам предвид, че сме цъфнали и завързали – повечето хората се занимават с неща, които не им доставят кой знае колко удоволствие, но поне имаме шанса да получаваме доходи. В Индия това не се постига много лесно.

След като приключихме с чая, благодарих и се разделих с новите ми индийски приятели. Шофьорът сподели, че мога да му помогна да изкара някоя рупия и ми разказа как получава комисиона от разни магазини, ако им заведе клиент. Попитах го дали трябва да пазарувам и след като отговори отрицателно се заехме с малко работа. 

---

През следващите няколко часа ме разкарваше по разни луксозни магазини, където ме посрещаха с чай и студени напитки. Аз се правех на приятно заинтересован, след което при плащането винаги срещах проблем с ползването на празната ми дебитна карта. Над десет магазина обиколихме в този ден, дадох му и добър бакшиш, и се разделихме. Вечерта се поразходих и до един подземен търговски център, а на връщане хапнах в същото заведение, в което ядох и предния ден. На външен вид бе доста мизерно, хранеха се само местни, но храната бе убийствено вкусна.

И последният ден от моето приключение дойде. Полетът беше вечерта и сметнах, че най-доброто място, където мога да изкарам деня, бе в някой храм. Исках да благодаря на Бог за това уникално преживяване и за това, че си тръгвам невредим от него.

Маниндер предложи в чата да отида в храма на сикхите в Делхи. За мой късмет той пък се оказа на около час ходене и аз тръгнах рано сутринта, преди да е станало твърде топло.

Първо влязох вътре и седнах до поклонниците, които слушаха напевите от свещената книга. Не разбирах нищо, но можех да ги слушам с часове. Музиката ме караше да се чувствам омиротворен – усещане, много подходящо за мен в този последен ден. След това станах и се поразходих из храма. Вибрацията на това място ми помогна да избистря съзнанието си и така, буден и чист, да изпратя най-искрените благодарности там някъде отвъд, в пустотата, там, където се намираше началото на всичко което е; там където е и главният офис на туристическата агенция Life Travel Guide!

---

КРАЙ