ЕПИЗОД 3: НЕПАЛ
Бях изкарал поредната година, работейки в Лондон: работата беше тежка, а почивните дни – рядкост. Бях започнал да се „синхронизирам“ все повече и повече с матрицата и съответно да се дистанцирам от битието – знаех го, но и се радвах, че го забелязвам: това означаваше, че скоро ще сложа край.
Малко преди Коледа се случи и дългоочакваното ми напускане от работа – нещо, което съм правил безброй пъти и всеки път ми носи неописуема радост! Знаех, че предстои Life Travel Guide преживяване, само че още не знаех в коя част на планетата ще е. Започнах да се ослушвам и оглеждам за знаци.
Една вечер загледах видео за това как се стига до базовия лагер под Еверест – място, на което всички алпинисти, които ще покоряват върха, трябва да останат поне за месец с цел аклиматизация на тялото с надморската височина и минусовите температури.
Пътят дотам започваше от 1500 метра надморска височина и – преминавайки през стръмни тесни пътеки с живописни пейзажи, след около три седмици стигаше до самия лагер на над 5000 м. Изглежда бе истинско приключение и, още докато го гледах, усетих надигащата се енергия в тялото ми. Само два дни след това случайно зачетох блог, в който едно момиче описваше същите места. Говореше за неописуемата красота на Хималаите, за девствената природа и само няколко часа след това вече имах еднопосочен билет за Катманду. Това беше – заминавах за Непал!
Този път обаче нямаше да е както първия; този път нямаше да мъкна два куфара, ръчен багаж и лаптоп, нямаше да взимам телескопа. Сега исках да замина с колкото се може по-малко вещи. Всичко трябваше да се събере в раница. Полетът беше за началото на пролетта и единственото, което остана, бе да изчакам зимата да мине. А както всички ние сме забелязали, времето минава доста бързо.
Кацнах в Катманду по обед и следващите два часа изкарах на летището на опашката за виза. Имаше две или три опции за продължителност и аз избрах най-дългата – 3 месеца. Имах уговорка с един каучсърфър да му звънна по телефона, да се видим и евентуално да отида за няколко дни в дома му, така че трябваше да намеря телефон.
Тръгнах да излизам от летището и на изхода ме заговори мъж на средна възраст и ми предложи да ме закара в Тамел – обясни, че това е квартал, където отсядат всички туристи и е нещо като бизнес центърът на Катманду. Стори ми се подходящо място да се видя с момчето, а и щях да го помоля за телефонен разговор предвид това, че тръгнах без сим карта. Затова приех предложението му и се качих в колата.
Загледах се през прозореца – отвън беше истинска лудница. Безброй мотори си преправяха път между колите, звукът от клаксони не спираше, тротоари почти липсваха и трафикът бе запълнен от пешеходци, продавачи на плодове и зеленчуци, велосипедисти и множество рикши.
След като се запознахме, помолих Дипак за телефонен разговор и той се съгласи. Номерът на момчето от каучсърфинга даваше свободно, но не отговаряше. Пробвах още няколко пъти и накрая Дипак предложи да ме закара в хостел, който се намирал до офиса му.
Докато се возехме в колата той призна, че всъщност не е таксиметров шофьор, а е служител в туристическа агенция и че в Катманду е честа практика да „ловят“ клиенти още на летището. След това ме попита какво мисля да правя, докато съм в Непал, и аз му отговорих, че за момента в плановете ми е само базовият лагер. Той обясни, че това е сериозен преход, че се изисква екипировка, както и предварително закупуване на пропуски за планината и че е най-добре след като се настаня да отида в офиса му, за да поговорим малко повече по този въпрос.
Хостелът изглеждаше прилично, платих за две нощувки и отидох да се поразходя наоколо. Беше трудно да се ходи по улиците: навсякъде имаше тълпи от хора, трябваше непрекъснато да се предпазвам от минаващите на сантиметри коли и мотори, но пък атмосферата като цяло беше заредена с положителна енергия.
Минах и през офиса на Дипак да си поговорим. Докато разговаряхме, усетих, че е искрен в думите си и мога да му се доверя. След като няколко пъти ме попита, за да се увери, че възнамерявам да направя прехода съвсем сам, без водач и без шерпа, той предложи на следващия ден сутринта да дойде да ме вземе от хостела и заедно да обиколим всички институции, за да си извадя нужните пропуски. Също така щеше да ми предостави за временно ползване зимно яке и щеки, които щях да му върна след месец – в случай че оцелея, разбира се. Стиснахме си ръцете и се разделихме.
Продължих по тесните улички в Тамел и си намерих заведение на втория етаж с изглед към улицата. Бях гладен и си поръчах единственото нещо, което можех да произнеса с лекота – момо. Донесоха ми пълнени равиоли в мега лют доматен сос и поради тази причина не можах да се насладя на бирата, както бях замислил, та я глътнах на два пъти, за да угася пожара в устата си.
Следващия ден до обед изкарах с Дипак, препускайки в Катманду от едно място на друго. Замислих се дали бе възможно изобщо да се свърши всичката тази работа с пропуските, без да се ползват услугите на местен помагач. За мен лично – абсолютно не. След като приключихме, Дипак ме попита кога искам да замина за Хималаите. Казах му, че утре ми звучи повече от подходящо, та минахме и през автогарата да си купя билет за автобуса.
Разделихме се в ранния следобед, но привечер се видяхме още веднъж в офиса му, понеже той предложи да оставя част от товара в раницата си на съхранение при него. Все пак на преход в планина, и то в Хималаите, всеки грам на гърба ти оказва влияние. Разделих се с палатката си и част от дрехите, които не бяха належащи. Вечерта се видях и с Раж – момчето от каучсърфинга. Допаднахме си почти веднага, поразходихме се малко и се разбрахме да му гостувам като се върна от Хималаите.
И така, очевидно всичко вървеше гладко и някак си усещах, че Животът е на моя страна или по-скоро бе от страната, която ми харесва. Но той е толкова непостоянен… Всъщност единственото сигурно нещо в Живота е неговото непостоянство.