ЕПИЗОД 3: НЕПАЛ
Бях изкарал поредната година, работейки в Лондон: работата беше тежка, а почивните дни – рядкост. Бях започнал да се „синхронизирам“ все повече и повече с матрицата и съответно да се дистанцирам от битието – знаех го, но и се радвах, че го забелязвам: това означаваше, че скоро ще сложа край.
Малко преди Коледа се случи и дългоочакваното ми напускане от работа – нещо, което съм правил безброй пъти и всеки път ми носи неописуема радост! Знаех, че предстои Life Travel Guide преживяване, само че още не знаех в коя част на планетата ще е. Започнах да се ослушвам и оглеждам за знаци.
Една вечер загледах видео за това как се стига до базовия лагер под Еверест – място, на което всички алпинисти, които ще покоряват върха, трябва да останат поне за месец с цел аклиматизация на тялото с надморската височина и минусовите температури.
Пътят дотам започваше от 1500 метра надморска височина и – преминавайки през стръмни тесни пътеки с живописни пейзажи, след около три седмици стигаше до самия лагер на над 5000 м. Изглежда бе истинско приключение и, още докато го гледах, усетих надигащата се енергия в тялото ми. Само два дни след това случайно зачетох блог, в който едно момиче описваше същите мяста. Говореше за неописуемата красота на Хималаите, за девствената природа и само няколко часа след това вече имах еднопосочен билет за Катманду. Това беше – заминавах за Непал!
Този път обаче нямаше да е както първия; този път нямаше да мъкна два куфара, ръчен багаж и лаптоп, нямаше да взимам телескопа. Сега исках да замина с колкото се може по-малко вещи. Всичко трябваше да се събере в раница. Полетът беше за началото на пролетта и единственото, което остана, бе да изчакам зимата да мине. А както всички ние сме забелязали, времето минава доста бързо.
Кацнах в Катманду по обед и следващите два часа изкарах на летището на опашката за виза. Имаше две или три опции за продължителност и аз избрах най-дългата – 3 месеца. Имах уговорка с един каучсърфър да му звънна по телефона, да се видим и евентуално да отида за няколко дни в дома му, така че трябваше да намеря телефон.
Тръгнах да излизам от летището и на изхода ме заговори мъж на средна възраст и ми предложи да ме закара в Тамел – обясни, че това е квартал, където отсядат всички туристи и е нещо като бизнес центърът на Катманду. Стори ми се подходящо място да се видя с момчето, а и щях да го помоля за телефонен разговор предвид това, че тръгнах без сим карта. Затова приех предложението му и се качих в колата.
Загледах се през прозореца – отвън беше истинска лудница. Безброй мотори си преправяха път между колите, звукът от клаксони не спираше, тротоари почти липсваха и трафикът бе запълнен от пешеходци, продавачи на плодове и зеленчуци, велосипедисти и множество рикши.
След като се запознахме, помолих Дипак за телефонен разговор и той се съгласи. Номерът на момчето от каучсърфинга даваше свободно, но не отговаряше. Пробвах още няколко пъти и накрая Дипак предложи да ме закара в хостел, който се намирал до офиса му.
Докато се возехме в колата той призна, че всъщност не е таксиметров шофьор, а е служител в туристическа агенция и че в Катманду е честа практика да „ловят“ клиенти още на летището. След това ме попита какво мисля да правя, докато съм в Непал, и аз му отговорих, че за момента в плановете ми е само базовият лагер. Той обясни, че това е сериозен преход, че се изисква екипировка, както и предварително закупуване на пропуски за планината и че е най-добре след като се настаня да отида в офиса му, за да поговорим малко повече по този въпрос.
Хостелът изглеждаше прилично, платих за две нощувки и отидох да се поразходя наоколо. Беше трудно да се ходи по улиците: навсякъде имаше тълпи от хора, трябваше непрекъснато да се предпазвам от минаващите на сантиметри коли и мотори, но пък атмосферата като цяло беше заредена с положителна енергия.
Минах и през офиса на Дипак да си поговорим. Докато разговаряхме, усетих, че е искрен в думите си и мога да му се доверя. След като няколко пъти ме попита, за да се увери, че възнамерявам да направя прехода съвсем сам, без водач и без шерпа, той предложи на следващия ден сутринта да дойде да ме вземе от хостела и заедно да обиколим всички институции, за да си извадя нужните пропуски. Също така щеше да ми предостави за временно ползване зимно яке и щеки, които щях да му върна след месец – в случай че оцелея, разбира се. Стиснахме си ръцете и се разделихме.
Продължих по тесните улички в Тамел и си намерих заведение на втория етаж с изглед към улицата. Бях гладен и си поръчах единственото нещо, което можех да произнеса с лекота – момо. Донесоха ми пълнени равиоли в мега лют доматен сос и поради тази причина не можах да се насладя на бирата, както бях замислил, та я глътнах на два пъти, за да угася пожара в устата си.
Следващия ден до обед изкарах с Дипак, препускайки в Катманду от едно място на друго. Замислих се дали бе възможно изобщо да се свърши всичката тази работа с пропуските, без да се ползват услугите на местен помагач. За мен лично – абсолютно не. След като приключихме, Дипак ме попита кога искам да замина за Хималаите. Казах му, че утре ми звучи повече от подходящо, та минахме и през автогарата да си купя билет за автобуса.
Разделихме се в ранния следобед, но привечер се видяхме още веднъж в офиса му, понеже той предложи да оставя част от товара в раницата си на съхранение при него. Все пак на преход в планина, и то в Хималаите, всеки грам на гърба ти оказва влияние. Разделих се с палатката си и част от дрехите, които не бяха належащи. Вечерта се видях и с Раж – момчето от каучсърфинга. Допаднахме си почти веднага, поразходихме се малко и се разбрахме да му гостувам като се върна от Хималаите.
И така, очевидно всичко вървеше гладко и някак си усещах, че Животът е на моя страна или по-скоро бе от страната, която ми харесва. Но той е толкова непостоянен… Всъщност единственото сигурно нещо в Живота е неговото непостоянство.
ПЪТУВАНЕТО КЪМ ХИМАЛАИТЕ
Таксито дойде да ме вземе от хостела в 6,20 сутринта и ме закара на автогарата. Автобусът тръгваше в 7 и аз не исках никакви изненади, затова се застраховах с време. Раницата ми метнаха на покрива на рейса, а мен ме настаниха на седалка номер пет. В автобуса, разбира се, още нямаше никой; аз се понаместих на твърдата седалка и зачаках великото осемчасово пътешествие да започне.
Не мина много време и се качи още един пътник. Беше от китайски произход и седна на седалката срещу моята. Погледна ме за секунда – две и после каза: „О, ти си българин!“ Първото нещо, което ми мина през главата, бе, че още спя и в момента сънувам. Сънищата ми понякога са толкова реални и аз често се увличам много навътре в тях, но винаги има едни такива моменти като този сегашния – нелогични, сякаш нагласени, които аз забелязвам и малко след това се събуждам. „Сънят“ не спираше и китаецът продължи да говори: „Хмм, как беше на български… А, да – ДОБРО УТРО , КАК СИ?“
Нямаше шанс китаец в Непал да ми говори на български в реалния живот, затова реших, че определено спя, притесних се, че ще изтърва автобуса и започнах да се чудя как да се събудя. Реших да го попитам от къде знае, че съм българин, след което той каза, че било изписано на лицето ми… Тотално загубих ума и дума, а и явно имах пребледнял вид, та китаецът реши да си признае истината. Бил на гости на Раж – момчето от каучсърфинга, и предната вечер след нашата среща той му споделил за мен, разглеждали профила ми в сайта и за него вече било лесно да ме разпознае.
Посмяхме се едно хубаво и той продължи с представянето си. Казваше се Уeй (Wei) и през последните три години не бе правил нищо друго освен да пътува. Придвижвайки се предимно на стоп, той бе обиколил 46 държави, включително и България. Затова знаеше и как да ме поздрави.
Сподели, че е запомнил България с интересно преживяване: размахвайки вдигнат палец на някой от родните ни пътища, до Уeй спряла кола, но от насрещното движение. Човекът в колата го попитал къде отива, след което направил обратен завой, качил го и го закарал, макар че пътувал в противоположната посока. Определено китаецът бе пълен с истории, коя от коя по-интересна и започнах да гледам на него като на дар от Живота, като на живо вдъхновение, от което да се уча.
Автобусът се напълни до козирката и в ритмите на азиатска музика, усилена до дупка, нашето пътешествие започна. Трябваше да пристигнем в Джири някъде следобед – там бе мястото, където път нагоре в планината повече не можеше да има и откъдето започваше преходът към базовия лагер. За по-мързеливите и за притиснатите от времето имаше вариант да се качат на малък самолет, който каца на най-опасното летище в света – това в Лукла, и да започнат приключението си от там. Но пък предвид това, че започват от над 3000 метра, бяха обречени да пропуснат зелената и най-живописната част от пътя.
Автобусът се движеше с повече от максималната скорост за терена, но пък и често рязко намаляваше, за да може да се размине с някой друг от насрещното движение. Понякога гумите му минаваха буквално на милиметри от пропастта, но това определено не притесняваше мъжа до мен, който бе заспал дълбок сън, подпрян на рамото ми. Няколко пъти спирахме за почивка, като аз всеки път проверявах дали раницата ми е все още на покрива на автобуса. И всеки път с учудване установявах, че е все още там.
Пристигнахме в Джири някъде след 4 следобед и с Уей се разбрахме да се движим заедно. Пред нас имаше две възможности – да си наемем стая още сега и да започнем прехода на сутринта или да започнем прехода веднага с риск да не можем да стигнем преди залез до следващото населено място.
Само за няколко милисекунди избрахме втория вариант и с широки усмивки започнахме да ходим. Улисани в разговори явно бяхме пропуснали важна отбивка и добре, че случайно срещахме местен човечец, за да ни каже, че вървим по грешен път. Той ни обясни, че в крайна сметка пътят ще ни изкара на този, по който би следвало да се движим, но след голямо заобикаляне. Продължихме, без да го мислим много-много.
Слънцето залезе и мракът ни завари някъде там, по планинските пътеки. Уей каза, че няма място за притеснение и че все някъде ще проблесне светлинка от някое селце или къщурка, а аз от своя страна извадих фенерче и започнах да осветявам пътя, за да не се претрепем по камънаците. След около половин час видяхме светлина вдясно и веднага се насочихме към нея. Имаше 2 – 3 къщички на местни хорица и Уей каза, че поема контрола оттук нататък и трябва да му се доверя.
Приближихме към първата къща и китаецът почука на вратата. Показа се добре сложен мъж на възраст малко над 40 и Уей му заговори на английски. Човекът отсреща явно не разбираше, та китаецът в крайна сметка му направи знака със събраните пръсти, почукващи устните, а после и този с долепените една срещу друга длани, поставени под едното ухо. Комуникация имаше и бяхме поканени вътре в къщата.
Вътре имаше още един мъж на същата възраст и две жени. Те ни поздравиха и набързо се заеха да ни сервират храна, а ние не спирахме да повтаряме „Тенк ю“ и „Даниа ват“, което е „Благодаря“ на местния език. Китаецът излапа огромната чиния с дал бат (варен ориз, който се сервира с един черпак супичка от леща или някое друго вариво) буквално на 3 пъти – явно не бе ял отдавна. След като се нахраних и аз, отидохме и се строполясахме на леглото, което нашите домакини ни бяха предоставили.
Бе последният ден на март и студът в стаята бе кучешки, но това не ни попречи да заспим на мига. Имах изключително интересен ден! Като се започне от автобуса рано сутринта и се стигне до този момент, в който лежах подслонен в къща на местни непалци. По всичко личеше, че любимият ми екскурзовод – Животът, започваше да се развихря.