КАТМАНДУ
Имах среща с Дипак в лобито на хотела в 8,30 сутринта, но той се появи едва към 10 без нещо. Това бе прекрасно, защото ми се отвори възможност да си поговоря с Ражи – момчето от рецепцията. Бе на 19, дошъл да учи в големия град и се бе хванал на работа, за да се препитава. Плащаха му жълти стотинки и го караха да работи почти денонощно. Все пак Ражи бе „истински щастливец“, както сам се определяше, защото въобще имаше шанса да работи. За голямо съжаление повечето млади хора тук бяха безработни.
До обед с Дипак уреждахме въпроса с издаването на визата за Индия – бях твърдо решил, че ще отида и там, когато почувствам, че повече не ми се стои в Непал. Беше лесно – само попълних някакъв формуляр и му дадох паспорта си, а оттам нататък той щеше да се погрижи за всичко.
По обяд дойде и Раж – момчето от couchsurfing.com . Беше с още едно момче – Йорк, млад програмист от Украйна. Предстоеше един много интересен ден, изпълнен с много щуротии, за които и грам не подозирах. След него щяха да последват още доста такива, като с Раж щяхме да станем доста близки приятели.
Ето и как започна всичко: тримата пресякохме тесните улички на Тамел и в края на квартала се качихме на една маршрутка с надпис, който само Раж бе способен да разчете. След това се прехвърлихме на втора и слязохме незнайно къде сред огромния Катманду. Там към нас се присъедини още едно момче – местен като Раж, и четиримата се качихме на един раздрънкан автобус. Пътувахме повече от час, като в крайна сметка слязохме някъде извън пределите на града в нещо, което приличаше на село. Походихме известно време и навлязохме в гора със стръмни склонове. Милият ми крак хич нямаше късмет.
Стигнахме до красив водопад и последният присъединил се извади торба с трева. Тук в Непал имат празници, когато хората ходят на храм специално да пушат марихуана; тя е широко разпространена и дори си я отглеждат в градините. След това Раж започна да говори някакви небивалици, че в гората имало тигри и се започна един смях, като той през цялото време се опитваше да бъде сериозен и все подчертаваше, че не се шегува, което караше мен и украинеца да се смеем още повече.
Тигър не дойде, решихме да се преместим и след около двадесет минути ходене през стръмната гора се озовахме на едно още по-красиво място от водопада. Седнахме да си починем и да се „помолим“ на Шива и там по начина, по който той беше препоръчал.
Привечер се завърнахме в селото и Раж ни вкара в една кръчма. Заведението представляваше една стая, в която подът край стените бе застлан с черги, за да може да седнеш и да се подпреш на стената, ако искаш. Нямаше никой, а домакинът каза, че щяло да почне да се пълни след около час.
Всъщност това бе мястото, където мъжете от селото се събираха вечер на приказка и питие. Много исках да опитам домашно приготвен местен алкохол, затова казах на Раж, че ще се радвам, ако опитам нещо подобно. Той се засмя доволно и каза нещо на домакина. След две минути дойде с четири метални купички и една кана с бяла течност. Раж обясни, че това се нарича чан и е направено от ориз. Изпихме по две купи за около половин час (процентното съдържание алкохол е долу-горе като на виното) и докато си плащахме сметката усетих, че това, за което Раж и домакина си говорят, не е никак хубаво. Така и беше. Човекът му бе казал, че сме малко закъснели и че за деня няма повече автобуси за Катманду.
Тръгнахме да се прибираме пеш, а Раж се опитваше да спре на стоп абсолютно всичко, което ни подминаваше. Кракът ми бе започнал да ме боли адски много и в един момент им казах, че ще остана да преспя някъде тук, защото не можех да продължа да ходя повече. Раж каза да му дам още 15 минути и в крайна сметка наистина успя да спре един камион. Качихме се в каросерията. Навън вече бе пълен мрак и не виждах нищо. Носеше се доста силна миризма на крави и в един момент си помислих, че те са също някъде покрай нас. Крави нямаше, но пък изпражненията им бяха навсякъде.
Пътят бе доста разбит и едва се задържах прав, но гледката от камиона остана запечатана в съзнанието ми завинаги. От двете страни на пътя имаше колиби. Ток нямаше и навсякъде светеха запалени свещи. Хората бяха наизлезли пред къщичките си и тъкмо вечеряха. Никога не бях виждал нещо подобно. Макар и бедни, хранейки се на прашната улица, на лицата им имаше усмивки, видях спокойни и любящи същества, каквито рядко се виждаха в луксозните домове на Запада. Замислих се, след като щастието очевидно не се криеше в притежаването, защо всички непрестанно водеха това състезание за имане…
Камионът ни остави някъде в началото на града и от там се метнахме на маршрутка. И тримата слязоха малко след това, като Раж инструктира шофьора къде да ме остави.
Попътувах известно време сам и накрая се озовах в Тамел, но без грам идея къде е хотела. Метнах се на една велосипедна рикша с един много готин застаряващ човечец, който на драго сърце прие да ме закара. Завърших деня под топлия душ в хотелската стая отново с най-голямата благодарност, която можех да изразя. Този път бе за уникалния ден и за обещаващото начало на новото приключение. Приключение, което само Негово Величество Животът можеше да измисли.
Деня, който последва, решихме да изкараме малко по-кротко. След като добре се наспах почти до обед, тръгнах към уговорената среща с Раж и Йорк. Забихме се в едно уникално заведение, където Йорк работи с лаптопа си почти през цялото време, а аз и Раж се наливахме с бири. И така целия ден. Йорк имаше работа и за следващия ден и с Раж се разбрахме да се разходим из Катманду само двамата.
Така и стана. Дойде още сутринта и тръгнахме нанякъде – нито веднъж през цялото време, докато бях с него, не попитах къде отиваме. Имах му пълно доверие и бях убеден, че това, което е в главата му, е най-доброто, което мога да изживея в момента. А и беше далеч по-интересно да не зная какво предстои – някак си тотално потъвах в един по-различен свят, пълен с невиждани досега от очите ми неща, свят с непознати за носа ми миризми и най-вече – свят, пълен с изненади.
След поредното пътуване с маршрутка се озовахме пред огромен индуистки храм. Стана ясно, че е Пашупатинат – един от най-големите в света индуистки храмове, посветени на бог Шива, разположен на бреговете на река Багмати. Раж ме прекара през таен вход и така ми спести входната такса за туристи от около $10. Не одобрявах подобни постъпки, но когато си оставен да те водят, би следвало да го правиш абсолютно безусловно.
Още с влизането вниманието ми бе привлечено от множеството маймуни. Раж бе останал някъде зад мен, когато реших, че искам да погаля някоя от тях. Харесах си една покачена на тухлена ограда. Още с приближаването ми към нея усетих, че маймуната не ме гледа много добронамерено, но желанието ми да я щипна по бузките ме изгаряше и нямаше сила, която да ме спре. Когато я доближих съвсем, маймуната взе да издава заплашителни звуци, но аз вече си представях как се гушкаме и целуваме, та изобщо не обърнах внимание. И ето, че маймуната скочи към мен. Аз се наведох по инстинкт и тя не успя да ме закачи. С падането обаче тръгна към мен, но изведнъж изхвърча от ритника на Раж, който се бе появил незнайно откъде. Той каза, че трябва да се омитаме веднага, преди маймуната да е извикала „подкрепление“. В главата ми имаше безброй въпроси, но Раж ме изпревари с един класически – „Какво, по дяволите, правиш?“ Обясних му набързо за намеренията си и след като спря да ми се смее, ми разясни надълго и нашироко за поведението на макаците.
Ако и вие като мен нямате представа за него, то нека ви осведомя сега. Макаците са агресивни маймуни! Ако и вие сте решили да се гушкате с тях, най-много да стигнете до болница заради ухапване. Нещо повече – докато се разминавате, не е желателно да ги гледате. Просто ги подминете и се направете, че не съществуват. Погледнете ли маймуната обаче, то вие сте сериозно загазили. Ако имате чанта с храна и маймуната я пожелае – дайте й я доброволно. Ще си спестите куп неприятности. Сетих се за нашенските мутри – досущ са като тях, само дето тия нямат лъскави автомобили.
В Пашупатинат всеки ден се извършваха десетки погребения; преминавайки се спрях на едно и попитах хората дали имат нещо против да остана за малко и да наблюдавам ритуала. Те отвърнаха, че мога да остана, щом желая, но да не снимам с камерата си. И така, бе починала възрастна жена и мъж, облечен изцяло в бяло, тъкмо подготвяше тялото, за да бъде кремирано. Жената бе обвита в оранжев плат и бе поставена на специално приготвена клада. Наблюдавах и опечалените близки. Нямаше и следа от сълзите и риданията, с които бях свикнал на нашите погребения. По лицата им се четеше смирение и спокойствие. Замислих се как различната вяра променя дотолкова едно и също събитие, че те почти не си приличаха. Веднага последва въпроса: защо тогава вярваме в неща, които ни носят страдание?
След храма се метнахме на друга маршрутка и отидохме да видим негов приятел – беше млад и интелигентен като Раж и също като него безработен. Тримата отидохме в къщата на друго момче. Домът му представляваше една стая – и в нея всичко: и кухнята, и дневната, и спалнята. Изкарахме 2 – 3 часа, изпълнени с разговори, марихуана и много смях. След това Раж каза, че имал още планове за днес, затова станахме и тръгнахме.
След половин час вече се намирахме на една от най-забележителните ступи в Непал – Боднат. Ступата се намира на древния търговски път, който влизал от Тибет в долината Катманду покрай селото Санкху и другата древна по-малка ступа Ка-Бахи (Малката Бода). Много векове тибетските търговци са спирали тук за почивка и изразявали почитта си. Когато през 50-те години на миналия век тибетските бежанци са идвали в Непал, много от тях са се установили около Боднат. За ступата се казва, че съдържа останките на Кашяпа, почитан както от будисти, така и от индуси.
Времето напредна и с Раж тръгнахме към хотела, за да си взема багажа – беше ме поканил на гости и се местех в дома му. Взех набързо раницата с палатката и след час и половина пътуване стигнахме до тях. Живееше в новопостроена къща, която по нищо не се отличаваше от къщите на запад. Малко по-късно се появи и Йорк и денят завърши с много разкази и усмивки.
На следващата сутрин Йорк заминаваше за Украйна. Сбогувахме се сутринта и целия ден с Раж изкарахме, мързелувайки. Но не точно! Отидохме до пазара и накупихме плодове и зеленчуци. Баща му работеше като готвач в някакъв хотел в града и искаше да ни сготви нещо. Човекът свари ориз в тенджерата под налягане, а в един тиган взе да запържва най-различни зеленчуци и заваляха безброй подправки. На трето място пък се вареше нещо като леща. И така, след около час бяхме седнали на масата и похапвахме най-популярното ястие в Непал – дал бат. Оризът бе поставен на едната страна на голям поднос. До него имаше малко от задушените зеленчуци, а в една малка купичка бе сипано от лещената супичка. Бяха ми предложили и прибори, но предвид това, че те се хранеха с ръце, реших да ги последвам. Ястието бе наистина уникално вкусно.
В къщата живееха още майка му и баба му. Майка му бе преминала тежка операция преди седмица и се възстановяваше, та рядко се виждах с нея, а баба му прекарваше почти целия ден на покрива на къщата, препичайки се като гущер, шиейки и кърпейки всевъзможни неща.
Привечер реших да направя шопска салата – исках Раж да пробва нещо и от моята държава, а и носех от България половин литър от небезизвестната домашната ракия на тате. Обясних му какво сипвам в чашите и той много се развълнува. За пръв път пиеше нещо, което бе 50% алкохол и след като отпи се стресира, че ще му изгори гърлото. Малко вода и шопска салата оправиха положението и повторихме, после потретихме. След това отидохме в дневната. Както си говорехме той изведнъж си легна на пода и внезапно заспа. Ракията го бе съборила и даже похъркваше. След половин час се свести и ме погледна така, сякаш току-що бях извършил опит за убийство.
На другия ден ме заведе в Сямбунат – древен будистки комплекс с една от най-известните ступи на света. Храмът бе наистина доста величествен. Според древна легенда, навремето цялата долина, в която сега е Катманду, била огромно езеро, в което поникнал лотос. Просветлена личност на име Манджушри имал видение за лотоса и тръгнал да го търси. След като го намерил, видял, че мястото е подходящо за поклонение, прорязал клисура и водата се оттекла. В долината се формирал град, лотосът се превърнал в самия хълм, а цветът – в ступа. Гледката от хълма може да ви остави без дъх – накъдето и да погледнеш, виждаш безкрайния град. Присъствието на множество маймуни е задължително, но аз вече бях добре инструктиран, та се разминах без инциденти.
След Сямбунат хванахме маршрутка и отидохме до площад Дурбар в Бактапур, който е една мозайка от пагоди и храмове, посветени на индуистки божества. Мястото бе много красиво и се помотахме там около час. После минахме през тесни пазарни улички и се качихме на друга маршрутка, която ни отведе в покрайнините. Там се срещнахме с негов приятел, който вече познавах от предните дни, и изкарахме остатъка от деня заедно.
На следващия ден Раж каза, че ще ходим извън града и че ще ми трябва хавлия, както и бански. След почти двучасово пътуване вече ходехме из хълмиста гора. Раж определено познаваше пътеките и в крайна сметка стигнахме до един водопад с няколко скали и нещо като малък басейн, образуван от водопада. Веднага се съблякохме и скочихме вътре. Водата бе убийствено студена и само след две минути трябваше да изляза навън, защото усещах силна болка в слабините заради ледените температури. Носехме си храна и изкарахме почти целия ден там. Беше слънчево и топло, та бързо се възстановявахме след баните. В един момент спрях да усещам студената вода, дори отидохме под водопада и се оставихме на ледените струи да падат върху нас.
Времето с Раж минаваше наистина бързо и неусетно се бяха изтърколили десет дена. Можехме да изкараме заедно и много повече, но за съжаление моят крак не се възстановяваше много добре и аз реших, че ще напусна Катманду и ще отида някъде другаде. На място, където няма да се запознавам с хора и ще прекарам няколко дни в „болнични“, затворен в хотелската стая. Предстоеше ми и пътуване из Индия и вече беше време да спра да куцам.
Взех си раницата и се сбогувах с родителите на Раж, който дойде с мен до Тамел да ме изпрати. Бях започнал да приличам на орангутан и той ме заведе да ме избръснат и подстрижат. Тук искам да отворя една скоба за всички пътешественици от мъжки пол – когато отидете в Непал, задължително отидете на подстрижка. То си е цяло преживяване. Първо косата и брадата ви ще изчезнат с невиждана скорост, а после ще получите и масаж на главата и раменете, който към края заприличва на жив побой. Още при първите няколко юмрука, които изядох, потърсих погледа на Раж, но в очите му се четеше абсолютно спокойствие, та се оставих да си ме допребият. Даже и бакшиш оставих – човекът наистина се постара да ми размъти мозъка.
Седнахме в едно заведение да хапнем и пийнем заедно за последно. Хич не ми се искаше да се разделям с него – бях намерил един истински приятел, с който вибрирахме на сходни честоти и се разбирахме само с поглед. Не знаех как да му благодаря за всичко, което направи за мен. Малко след това се разделихме и аз не го видях повече.
Бъди жив и здрав, приятелю! И дано Животът се отнася добре с теб. То и няма как другояче да е всъщност. Както го е казала любимата ми пророчица Слава Севрюкова: „Животът не е нито хубав, нито лош. Животът е такъв, какъвто сме си го заслужили“.
След като останах сам, отидох до агенцията да се видя с Дипак. Паспортът ми вече бе готов, а и исках да се сбогувам и с него. Щом разбра, че ще напускам Катманду и какви са намеренията ми, той силно ми препоръча да отида в Покара. Бил вторият по големина град в Непал, имало огромно езеро, а също така привличал множество туристи, та нямало да скучая. Вече бях чувал за този град и преди и обмислях да отида. Реших, че е знак, затова спонтанно взех решение, че утре се отправям към Покара. Приключението продължаваше!