ВРЕМЕТО МИ ПОДНАСЯ ИЗНЕНАДА
Всичко си вървеше по реда като всяка обичайна сутрин по време на преход в Хималаите – поне до момента, в който погледнах през прозореца. Това, което видях, ме изненада толкова силно, че се изсмях на глас. Навън имаше поне 20 см сняг! Не знам как е при вас, но аз до ден днешен изпитвам онази детска радост при вида на сняг, че е най-вероятно и никога да не я загубя. Толкова се развълнувах от това, че ме чака още по-екстремно приключение, че от бързане да напусна къщата и да се впусна в него чак си забравих шапката. Три пъти хващах все погрешни посоки и се връщах обратно, докато най-накрая видях един мъж и отидох да го попитам за пътя към Намче. Той не говореше английски, но все пак разбра накъде съм се запътил и направи знак да го последвам.
Навън бе толкова красиво! Снегът продължаваше да вали и всичко бе потънало в невероятна тишина. Повървях около половин час след моя водач, след което той се обърна и разбрах, че пътищата ни се разделят и че аз продължавам „насам“, а той – „натам“. Стана още по-напечено и съответно се почувствах още по-добре!
Пътеките бяха затрупани със сняг, аз тотално не познавах района и идея си нямах къде се намирам и как изобщо ще стигна. Освен това единствените обувки, които имах, бяха все същите маратонки за тичане – крайно неподходящи за зимни условия. Беше много лесно да се подхлъзна и да полетя нанякъде, а и бяха започнали да се мокрят.
От това по-хубаво – здраве му кажи! Най-интересното е, че не се шегувам. Именно такива крайно напрегнати ситуации карат ума ми да замълчи и управлението поема онова, което подскачаше в стомаха ми от радост, когато се качих с еднопосочния билет за Венесуела и Непал; същото онова, което ме накара да настръхна при вида на Еверест; знаете го, защото то живее и във вас.
Тръгнах сам нанякъде: пътека липсваше, а и следи от някой минал преди мен, така че се движех напосоки. Няколко пъти се подхлъзвах и падах, въргалях, търкалях, но освен много, много смях, нищо по-сериозно не се случи.
Намче Базар е доста по-ниско в сравнение с Кумджунг, та приближавайки към него снегът намаля, в един момент изчезна и бе заместен от същото количество кал. Подминах „мегаполиса“ със същата скорост, с която се движех и на отиване, и някъде по обед стигнах до Бенкар. Минах покрай къщата, в която бях спал преди няколко дена, и на верандата стоеше жената, съгласна на всичко в този живот. Попитах я как е и ѝ казах, че се радвам да я видя отново, на което тя, разбира се, отговори: „О’кей“.
Реших да обядвам при нея. Сготви ми уникално вкусни спагети със зеленчуци и яйца, каза ми най-малко десет пъти „О’кей“, платих и продължих с още по-широка усмивка. Два часа по-късно пристигнах в Пакдинг. Малко след това започна да вали дъжд и остатъка от деня изкарах в стаята си и в трапезарията на къщата.
Следващият ден бе и последният с планински преход. Единственият щастлив от това бе пострадалият ми крак. Трябваше да се придвижа до Лукла, от където на сутринта имах полет за Катманду. Преходът беше лек и кратък и още по обед вече бях там. Градът гъмжеше от туристи, ресторантчета и кафенета. Толкова исках да видя с очите си прословутото летище, че се запътих направо към него.
И така, пистата е около 700 – 800 метра със силен наклон нагоре, като в крайна сметка завършва в каменна стена. Това чакаше всеки един самолет, дръзнал да се приземи там. Излитането е не по-малко интересно: тръгвайки от въпросната каменна стена, самолетът има само няколко секунди, за да ускори. В противен случай го очаква няколкостотин метрова бездна надолу в планината. Наложи се да се скарам със себе си на глас, за да се откъсна от гледката на непрекъснато кацащите и излитащи самолети. Нямах търпение да стане утре и да излетя и аз!
Тръгнах по главната улица да си търся стая, когато ме заговори едно местно момиче. Имаше къща за гости и ме покани да разгледам стаите. Цената ме устройваше и реших да остана. Вечерта, докато ми приготвяше уникално вкусни палачинки от картофи, се заприказвахме и тя сподели, че е дъщеря на първия непалец, дръзнал да покори връх Еверест през зимата. Исках да се запозная с него, но бил инструктор по катерене в Катманду.
Полетът бе рано сутринта на следващия ден и за него наистина не се намират подходящи думи. Още повече, че имах видимост и през предното стъкло: врата за пилотската кабина липсваше и гледах как пилотите управляват самолета. Уникално преживяване. Както пишеше в една статия – нещо, което да разказвате на децата и внуците си… в случай, че оцелеете.
След около час се приземихме в Катманду, аз се метнах в едно такси и отидох в познатия Тамел, където си намерих симпатичен хостел на главната улица. Докато стоях един час под горещия душ, благодарих от цялата си душа на Живота за уникалното приключение, през което ме бе превел и най-вече, че ме бе измъкнал почти невредим от него. Преживяванията ми в Хималаите ще останат завинаги запечатани в сърцето ми.