ПОКАРА
Този път си бях взел билет за по-луксозен автобус. Седалките бяха далеч по-удобни, в автобуса не се допускаха повече пътници от броя на местата, дори имаше климатик. Предвид планинския релеф на цялата държава, когато и да погледнех през прозореца, оставах без мисли. Музиката от телефона ми още повече засилваше вибрацията ми, та пристигнах в Покара в изключително добро настроение. Пет минути по-късно вече се возех на един мотор из града. От къде се взе мотористът ли? Ами чакаше на автогарата и със слизането ме викна да поговорим. Каза ми, че имал семейно хотелче, цената беше добра, така че защо трябваше да ходя и да търся сам?
Хотелът наистина беше много хубав, имаха дори и куче, което обича да го мачкаш – веднага се запознах и с него. Остатъка от деня изкарах в опознаване на града, кръстосвайки главните улици, и уж нямаше да се движа много, а се прибрах по тъмно.
ЗЕМЕТРЕСЕНИЕТО
Следващия ден, 25 април 2015 г., ще помня най-вероятно цял живот. Няма да го помня само аз, ще го помним всички, които бяхме в Непал тогава. Всички ние имаме своята история за този паметен ден и, за голямо съжаление, за над 10 хиляди души ще бъде запомнен като последният им ден на Земята. Ето я и моята история за него.
Още от сутринта стана ясно, че времето няма да е от най-приятните. Беше първия ден, в който реших, че ще дам почивка на болния си крак, и облаците навън не ме притесняваха кой знае колко. Само прескочих до съседната улица да си взема нещо за закуска и се върнах обратно в стаята.
Малко преди обед бях седнал на леглото, когато чух силен тътен от прозореца и само две секунди по-късно усетих, че цялото ми тяло заедно с всичко в стаята се движи напред и назад. Беше земетресение. Да, беше земетресение, беше доста силно, и вече 10 секунди не спираше да тресе.
Погледнах през прозореца и видях как короните на дърветата се клатеха, сякаш някакъв великан бе хванал стъблата им и ги друсаше, колкото сила има. Видях как всички птици с крясъци се отправяха към единственото сигурно място – въздуха. Имаше и други крясъци – много по-зловещи, крясъци, които ме караха да настръхвам от ужас, защото ми бяха добре познати. Крещяха изплашени хора.
Вече беше минала половин минута и земетресението не спираше, дори и не намаляваше. Стените в хотела се огъваха и пукаха и в този момент си дадох сметка, че може би сградата ще рухне. Все пак обаче в мен бе останала вяра, че това няма да се случи. Започнах да се моля земетресението да спре. Цялото ми съзнание бе насочено в тази молитва, дори в един момент чувах как се моля на глас „Моля те спри, моля те спри…“
Земетресението спря на петдесет и осмата секунда и едва тогава дойде и мисълта да напусна помещението. Хотелът имаше двор с няколко маси и там заварих повечето от пребиваващите. Седяхме, с безброй мисли в главите ни, но единственото, което излизаше през устата ни, бяха думите „доста силно земетресение“. Все още имаше интернет и аз се опитвах да разбера къде е епицентърът и каква е силата. Влязох във Фейсбук и успях да напиша пост на стената си, че съм добре.
Последва второ земетресение, отново доста силно, но не чак толкова продължително. Спряха тока и интернета. Реших, че най-сигурното място е някъде далеч от сгради, затова тръгнах към езерото. По пътя видях, че всички хора бяха излезли на улиците и не смееха да се приберат по къщите си. Имаше един рухнал строеж, но други съборени постройки не видях. Покара видимо бе преминала земетресението без много щети и жертви и се надявах това да е така навсякъде. За съжаление, обаче, истината бе друга.
Епицентърът на земетресението бе някъде между Катманду и Покара, и беше с магнитут 7.8 по Рихтер. Но земните пластове явно са така устроени, че при нас щети кой знае колко нямаше, но в Катманду картината бе различна. Смъртта там бе застигнала хиляди хора, много сгради бяха разрушени, включително и паметници на културата. Градът бе блокиран и тънеше в печал.
Ето на това му се вика да се отървеш на косъм. Ако бях останал един ден повече, всичко щеше да е съвсем различно. Но аз бях напуснал Катманду предния ден заради пустия ми крак, който отказваше да се оправи. Пустият ми крак, който може би бе спасил живота ми!
Прибрах се в хотела привечер и се присъединих към всички, които бяха на двора. През целия ден земята бе продължила да се тресе понякога по-силно, понякога по-слабо и хората коментираха, че ще останат да спят навън. Аз обаче се прибрах в стаята си и си легнах. Ток все още нямаше, бе тъмно и зловещо и се повъртях доста в леглото. Унасях се и се будех от собствения си пулс, който поклащаше леко тялото ми, а аз си мислех, че е поредното земетресение.
На следващия ден реших да отида в местния музей. Докато се придвижвах до там пеша със слушалките в ушите, бях застигнат от едно момче, което ме задърпа за рамото. Спрях се и се обърнах. Докато момчето произнасяше думата „земетресение“, усетих как цялата земя под мен се движи. Жиците се поклащаха застрашително и аз се отдръпнах на по-сигурно място. Земетресението спря и все пак реших да продължа.
Музеят се оказа доста впечатляващ. В него имаше различни национални облекла от миналото в зависимост от района, в който са живели хората, с история, бит и култура. Също така имаше и множество глинени и метални съдове и разни оръдия на труда. По-нататък бяха направили и макет на снежния човек Йети и аз веднага щракнах едно селфи с него. Намерих и табло, на което с пощенски марки бяха отбелязани всички експедиции до връх Еверест. Бързо открих и тази от 31 май 1984 г., отбелязваща българската експедиция с Проданов.
Интересен бе и надписът, който предупреждаваше за наближаващо земетресение. На него ясно пишеше, че последните изследвания показват, че на всеки 70 години на територията на Непал се случва по едно голямо земетресение и че точно сега трябва да сме готови за поредното… Е, то вече се случи. Вчера.
От брега на езерото в далечината на хълма се виждаше някаква ступа. Попитах местните какво е това и те казаха, че е Шанти пагода или Храм на мира и до него се стига с 2 – 3 часа ходене. Звучеше ми като план за следващия ден.
Ходенето наистина не бе малко, а и температурата се покачваше с всеки изминал ден, та се поозорих, докато стигна. Малко преди пладне бях вече там. С влизането разбрах, че в света има общо осем будистки храма на мира и два от тях са в Непал – този и още един в Лумбини. Храмът бе построен на върха Ананда и гледката от него бе зашеметяваща. На ступата трябваше да се пази тишина и дори имаше назначена жена, която да прави забележка на всеки, който говори. Забележката включваше два компонента: слагане на показалеца пред устата и после издаване на звука „Ш-ш-ш-ш-ш!!!“ Много смешно. Как ли обясняваше професията си тази жена, като я попитат какво работи?
Неусетно бе минала една седмица в Покара, кракът ми започна да се оправя много бързо след земетресението (доста случайно) и аз усетих, че е време да напусна града, дори и държавата. Имаше още едно място в Непал, което много държах да посетя преди да отида в Индия. Мястото бе много специално, защото там преди почти 2600 години се бе родил Буда. Казва се Лумбини, намира се на границата на Непал с Индия и за да стигна до там трябваше да пропътувам цял един ден с автобус.