ОЧИ В ОЧИ С ЕВЕРЕСТ

В 5,30 сутринта в трапезарията на къщата нямаше никой освен мен, домакините и една баба. Бабата се канеше да тръгва и си говореше нещо с домакините на местния език. После метна раницата на гърба си и отпраши на някъде.

Аз закусих добре и, докато се канех да тръгвам, собственикът на къщата ми говореше, че имало още един българин.

– Така ли? – направих се аз на ударен.

– Даа, дойде привечер и се затвори с стаята си. Нищо не яде за вечеря… – обясняваше ми той.

– Може би има проблеми със стомаха – пошегувах се аз на излизане от вратата.

Времето бе прекрасно, баирът – стръмен, а Васко Найденов пееше колкото му глас държи в ушите ми. По едно време настигнах бабата от сутринта. След краткия ни „разговор“ на различни езици решихме да продължим заедно. Този вид разговор с хората ми е любим – хем няма как да се впуснеш в излишни подробности, хем няма как да се скарате помежду си и е почти сигурно, че всичко ще завърши с широки усмивки и от двете страни. 

Бабата бе местна жена планинарка и се движеше нагоре през чукарите с доста завидно темпо. Още в 11 часа бяхме в Пакдинг и след поредния кратък разговор се разделихме, тъй като тя продължаваше за Намче Базар. Аз не бях сигурен дали ще остана или продължа днешния преход, но бях сигурен, че искам да поседна на чай. Така и направих. Чаят ми подейства доста ободряващо и реших, че мога да походя още малко.

Без да питам къде всъщност трябва да стигна и колко е разстоянието дотам – просто тръгнах. Открояващите се пейзажи вече ставаха толкова могъщи и величествени, че се замислих дали изобщо бях виждал нещо толкова красиво досега. Преминавах през множество метални мостове, под които пропастта бе десетки, дори стотици метри. Навсякъде блестяха остри побелели върхове, въздухът бе изключително свеж и чист и се чуваше шумът от реките някъде долу, придружен от песента на всякакви нечувани досега от мен птици.


Като навлизах в Бенкар беше дошло време слънцето да залязва. Поседнах на пейката на една къща точно пред разцъфнала череша. Домакинята на къщата се показа и започнахме да водим любимия ми вид разговор без общ език, като този път дори бе по-лесно: на абсолютно всяко нещо, което казвах, тя отвръщаше с „О’кей“.

– Денят бе прекрасен, нали?

– О’кей…

– Може ли да отседна в къщата за една вечер?

– О’кей…

– Бих хапнал ориз със зеленчуци.

– О’кей…

Реших да се пошегувам и казах:

– Утре сутринта възнамерявам да си тръгна без да Ви платя.

– О’кей…

Ехх, защо всички хора не бяха като тази жена, помислих си. Какво приказно място би била Земята!

Последвалият ден бе наистина специален. След няколко часа преход най-накрая се откри възможност да видя връх Еверест. Бяха минали над десет дена в катерене и сега той стоеше там в далечината. Толкова красив и величествен, че чак тръпки ме побиха.  Бях сбъднал една голяма мечта и се чувствах супер щастлив. Изкарах повече от час, наблюдавайки тази уникална гледка, мислейки си за това какъв съм късметлия, че съм на това място.


Метнах раницата на гърба и продължих. Малко по-нагоре бе и Намче Базар – най-голямото населено място по пътя за базовия лагер. Градът кипеше от живот, минах покрай огромен пазар, на който се продаваше почти всичко. На една от сергиите съвсем случайно засякох бабата от предния ден. Така се зарадвахме един на друг, че веднага се прегърнахме. После разменихме по някоя друга дума всеки на неговия си език и се сбогувахме.

Лукла и известното му летище вече бяха зад мен и това се усещаше както по преходите, така и в Намче Базар – навсякъде имаше тълпи туристи. Вече бях свикнал с тишината и реших да походя още малко. Един от австралийците от предните дни ми беше споменал за село в близост до Намче и аз бях решил да го намеря и да спя там.

Преходът се оказа доста тежък, надморската височина вече приближаваше четири хиляди метра и едва се тътрех нагоре. За голямо съжаление кракът ми не спираше да ме боли и се налагаше да спирам все по-често за почивки. На една от тях, с невероятен изглед към Намче Базар долу под мен, трябваше да си призная, че заради контузията нямаше как да стигна до базовия лагер. 

Не ми беше лесно да се съглася с това, но и мисълта, че ме чакат още по-трудни преходи, и то куцайки, в крайна сметка наклони везната и взех решение да се откажа. Все пак не аз определях правилата на приключението, в което се бях впуснал, а самият Живот. Кракът ми изобщо не се подобряваше и не ми беше трудно да усетя намека. 

След като се изгубих за малко и после бях упътен от един добър човек, в крайна сметка намерих Кумджунг – селото, което търсех. Лежеше кротко в една красива долина на над 4200 м. Къщата за гости бе голяма и уютна и в трапезарията имаше група хора с огромни камери и стативи. Настаних се, хапнах и се свързах с Дипак, който уреди полета от Лукла до Катманду. В това състояние да се върна пеш по обратния път бе немислимо.

Имах общо четири дни на разположение, два от които изкарах в това прекрасно село. В първия се покатерих на един висок хълм в търсене на нова среща с Еверест. Него го нямаше, но имаше много други величествени върхове и използвах видимостта, за да направя някоя и друга снимка. Следващият ден бе доста ветровит и облачен и почти не си показах носа навън, като използвах времето за четене, медитиране и разговори с останалите гости в къщата.


Вашият коментар