ЛУМБИНИ
Пътуването беше интересно. В един момент планинският релеф свърши и започнахме да се движим из равнина. Не бях виждал равни полета повече от месец и не можех да им се нарадвам. Със слизането от планината температурата се бе покачила с най-малко десет градуса. Така се зарадвах на парещото слънце, че изведнъж забравих за това, че вече едва издържах седнал на неудобната седалка в автобуса. Всичко бе започнало да ме боли и вече копнеех това пътуване да свърши.
Цветът на кожата на местните също се бе променил. Бе станала много по-тъмна. Видях и по-различни облекла, по-различни къщи. Към края на пътуването в автобуса бяхме останали едва няколко пътника, като почти през цялото пътуване аз бях единствения чужденец. Това изобщо не ме притесняваше: за толкова много време в Непал вече се бях убедил, че този народ е изключително дружелюбен.
Пристигнахме малко след 5 следобед и слязох точно пред вратите на комплекса, в който бяха руините от родния дом на Буда. Умирах от глад и се забих в единственото заведение, където се натъпках с нещо, което така и не разбрах какво беше.
В селцето имаше 3 – 4 къщи за гости и аз си избрах една с името „Седем стъпки“. Сградата бе нова и стаята беше доста прилична. Взех си душ и си легнах рано.
По някое време докато спях през нощта усетих, че някой ме докосва по гърба. Събудих се без резки движения – исках да се уверя, че не сънувам. След минута вече бях сигурен, че наистина някой ме докосва по гърба. Вечерта видях един много симпатичен гущер в стаята и реших, че се е позиционирал върху мен и реших да се обърна, за да се уверя. Не бе гущерът, а беше пердето, което се вееше почти на 90 градуса заради силния вятър отвън. Станах да затворя прозореца и видях мълниите от приближаващата буря. Много обичам да наблюдавам пролетните бури и останах да видя какво шоу ще предложи тази.
Беше си звяр. Вятърът брулеше толкова силно – чак си помислих, че ще събори хотелчето. Мълниите падаха една след друга, а водата се лееше с литри в секунда. Голям спектакъл беше. След като отмина, легнах отново и се събудих чак на сутринта.
Бурята бе направила утрото свежо и прохладно. Влязох в комплекса някъде към десет и започнах да ходя по красива цветна алея, на която не се виждаше краят. Комплексът се ширеше на няколко квадратни километра и разстоянията бяха огромни.
Бях изключително щастлив, че се намирам на родното място на Буда. През годините бях проучвал няколко религии и философски гледни точки за живота като цяло и определено във вижданията на Буда усещах най-малко съпротивление, та той бе заел централно място в сърцето ми.
Ето накратко неговата история: Сидхарта Гаутама (Буда) бил роден тук някъде около 580 г. преди н. е. в императорско семейство и родителите му спазили заръките на тримата мъдреци, които присъствали на раждането му, а именно да го предпазват от болката и страданието. Така младият принц растял в пълно щастие, със задоволени нужди, дори обслужващият персонал бивал редовно подменян в случай, че някой от тях се разболеел или напредвал с възрастта.
Когато станал на 29 години, той решил да излезе тайно от двореца и за първи път видял в три последователни дни един застаряващ човек, един болен и един мъртвец. Това го разтърсило и му помогнало да осъзнае, че в живота няма нищо постоянно и че дори най-радостните преживявания и най-добрите условия един ден ще изчезнат.
Вече бил женен, дори имал и дете, но това не го спряло да напусне двореца в търсене на въпроса, който не излизал от ума му, а именно – защо има страдание? Той искал да намери трайно щастие и смисъл в живота, които са неподвластни на никакви външни условия. Написал прощално писмо на съпругата си и заминал.
В следващите шест години Сидхарта Гаутама учи при най-добрите учители в Индия и пробва най-различни техники за ума, дори подлага тялото си на аскетизъм и почти умира от глад, но така и не достига до това, което търси. Накрая сяда в дълбока медитация под едно дърво в днешна Бодхгая (което имах щастието да видя с очите си, след като отидох в Индия) и постига състоянието на пълна реализация, наречено Просветление. То представлява трансформацията на всичко, което замъглява яснотата на ума и пълно развитие на неговите присъщи съвършени качества.
Там, под дървото, Буда достига до Четирите Благородни Истини, които завещава на света. От този момент нататък, в продължение на 45 години, той скита и проповядва своето учение.
След като видях с очите си къде точно Буда се бе появил на този свят, реших да се поразходя из комплекса. В него има построени храмове от почти всички държави, в които будизмът се е настанил трайно в сърцата на хората. Атмосферата бе изключително топла и приветлива и усещах себе си вибриращ на много високи честоти. Седнах под едно дърво да медитирам. За съжаление Просветление не получих – явно имаше още път за извървяване, затова станах и се заех със следващата стъпка, която животът щеше да предложи.
Това бе и последният ми ден в Непал. Бях преминал през толкова много преживявания, че можех да се прибера в България още тогава с пълно сърце и душа от всичко, което ми се случи тук.
Приключенията ми в Хималаите, щурите дни с Раж в Катманду, оцеляването ми от последвалото опустошително земетресение в Покара и близката ми среща с родното място на Буда бяха наистина един огромен дар от Живота! Той обаче ми подсказваше, че все още не ми е дошло времето за прибиране. Усещах го с цялото си същество. Моят гид явно имаше още какво да предложи и щом той бе преценил така, за мен оставаше единствено да му се доверя, както винаги до сега.
Индия, ето ме, идвам!
КРАЙ