ПЛАНИНАТА ПОКАЗВА ИСТИНСКАТА СИ СЪЩНОСТ
С китаеца се събудихме рано сутринта; отплатихме се, с каквото можахме, на нашите домакини, благодарихме за последен път и потеглихме. Трябваше да стигнем Дуарели – малко селце, в което има храна и подслон за такива като нас. Движехме се в изключително красива долина, пътят напред бе равен и огромната река до нас озвучаваше прохладния въздух.
По обед обаче пътят продължи рязко нагоре и китаецът и аз изведнъж спряхме да си говорим – бяхме твърде заети да дишаме тежко. Изкачването сякаш нямаше край и 12-килограмовата ми раница сякаш ставаше все по-тежка и по-тежка. Седнахме да починем за малко. После пак продължихме и само след 15 минути аз отново имах нужда да почина. На третия път нямах контрол над краката си. Най-вероятно причината бе, че цяла зима, вместо да тренирам тялото си за Хималаите, аз изкарах в легнало-седнало положение с множество книги, прекъсван единствено от вкусните гозби на мама. Сега обаче положението беше напечено – краката ми отказваха да ходят.
Китаецът предложи да си сменим раниците. Момчето беше само за няколко дена и бързаше да се върне в Катманду, затова и раницата му бе само 3 – 4 килограма. Продължихме нагоре с доста бавно темпо и в главата ми нахлуха куп негативни мисли, които едва успявах да игнорирам. Уей каза, че това е нормално предвид неподготвеното ми тяло и че ден след ден ще започна да се адаптирам, стига да не се откажа.
С големи мъки пристигнахме в Дуарели някъде към два и половина. Имаше общо три къщи за гости и ние веднага се намърдахме в най-близката. Времето бе ясно и слънцето ярко светеше на небето, та седнахме на маса отвън. Докато хапвахме и отмаряхме го попитах през цялото това време докато пътува дали е имал и неприятни моменти и как се справя с тях. Той каза, че неприятни моменти е имал и със сигурност ще има още за в бъдеще, но както всяко нещо и те отминават. Тайната му е, че не им обръща кой знае колко внимание и остава фокусиран върху положителното, което предстои.
Уей продължаваше прехода си след почивката, а мен посъветва да остана, за да възстановя силите си и на следващия ден сутринта да продължа напред. Стана ми неприятно, че се разделяме, но така и беше редно. Не исках да го бавя, а и в крайна сметка усещах прехода като нещо индивидуално, като битка, в която трябваше да участвам единствено аз. Прегърнахме се за сбогом и той пое по пътя. Изпитвах дълбока благодарност за това, че Животът ме бе срещнал с тази личност. Той щеше да се превърне в мое вдъхновение, от което да черпя сили всеки път, когато усетя слабост.
Взех си душ с ледена вода – само такава имаше, и цялото време до вечерта изкарах в леглото. За вечеря се надигнах и отидох до трапезарията. Къщата се стопанисваше от семейство с една дъщеря на около 18 години – много усмихнато и приветливо момиче. Докато вечерях, токът внезапно спря и това ни накара да се разприказваме в мрака. Не помня за какво, явно не е било нещо съществено, но започна такъв масов смях, че по едно време чак се разкашляхме всички. Токът така и не дойде, та още в 8 и половина вече бях в леглото, готов за „другото измерение“.
На следващата сутрин се чувствах далеч по-добре, а и момичето каза, че до обед е само спускане, та реших, че съм готов и потеглих. Не че да се движиш надолу е лесна работа, но поне раницата не се усеща толкова много. След забележителни гледки на красиви висини и долини, целите пролетно разцъфтели, някъде по обед стигнах до Киндза. Трябваше да пресека мост и да продължа нагоре до Сете, но ми бе трудно да се ориентирам кой от всичките пътища водеше до там. Огледах се за някой, когото да попитам, но такъв нямаше и реших да карам на усет.
Знаех, че съм се изгубил, но реших да продължа. Накрая стигнах до една схлупена къщурка (там липи не видях, иначе защо не), пред която една възрастна жена миеше дългата си коса. Тя малко се стресна, като ме видя, не говореше английски и набързо ме отпрати в обратната посока. Две минути след това заваля пороен дъжд. Скрих се в една нива, направена на тераса по билото. Не знам какво бе поникнало, но имаше огромни листа, които свършиха някаква работа, докато валеше.
В крайна сметка намерих пътя и започна изкачване, на което не му се виждаше краят. Общо трима човека срещнах в рамките на половин час и тримата казаха различно оставащо време до Сете, като отговорите им се разминаваха с часове.
Денят бързо се изтърколи и до залеза оставаха само трийсетина минути, а нямаше и помен от населено място пред мен. Вече беше почти тъмно както навън, така и в мислите ми, когато видях селото. Влязох в първата къща, а там вече пиеха чай група швейцарци с техния местен водач и две момчета шерпи, както и един японец. Швейцарците бяха окупирали една от общо двете маси за хранене и аз седнах при японеца.
Вечерта премина в интересни разговори, а нощта бе първата от многото следващи, когато единствената завивка бе спалният ми чувал, тежащ не повече от 200 грама, та почти не мигнах от студ. После тялото се адаптира. Забелязали ли сте и вие като мен, че тялото може да се адаптира към почти всичко…