ПЪТУВАНЕТО КЪМ ХИМАЛАИТЕ
Таксито дойде да ме вземе от хостела в 6,20 сутринта и ме закара на автогарата. Автобусът тръгваше в 7 и аз не исках никакви изненади, затова се застраховах с време. Раницата ми метнаха на покрива на рейса, а мен ме настаниха на седалка номер пет. В автобуса, разбира се, още нямаше никой; аз се понаместих на твърдата седалка и зачаках великото осемчасово пътешествие да започне.
Не мина много време и се качи още един пътник. Беше от китайски произход и седна на седалката срещу моята. Погледна ме за секунда – две и после каза: „О, ти си българин!“ Първото нещо, което ми мина през главата, бе, че още спя и в момента сънувам. Сънищата ми понякога са толкова реални и аз често се увличам много навътре в тях, но винаги има едни такива моменти като този сегашния – нелогични, сякаш нагласени, които аз забелязвам и малко след това се събуждам. „Сънят“ не спираше и китаецът продължи да говори: „Хмм, как беше на български… А, да – ДОБРО УТРО , КАК СИ?“
Нямаше шанс китаец в Непал да ми говори на български в реалния живот, затова реших, че определено спя, притесних се, че ще изтърва автобуса и започнах да се чудя как да се събудя. Реших да го попитам от къде знае, че съм българин, след което той каза, че било изписано на лицето ми… Тотално загубих ума и дума, а и явно имах пребледнял вид, та китаецът реши да си признае истината. Бил на гости на Раж – момчето от каучсърфинга, и предната вечер след нашата среща той му споделил за мен, разглеждали профила ми в сайта и за него вече било лесно да ме разпознае.
Посмяхме се едно хубаво и той продължи с представянето си. Казваше се Уeй (Wei) и през последните три години не бе правил нищо друго освен да пътува. Придвижвайки се предимно на стоп, той бе обиколил 46 държави, включително и България. Затова знаеше и как да ме поздрави.
Сподели, че е запомнил България с интересно преживяване: размахвайки вдигнат палец на някой от родните ни пътища, до Уeй спряла кола, но от насрещното движение. Човекът в колата го попитал къде отива, след което направил обратен завой, качил го и го закарал, макар че пътувал в противоположната посока. Определено китаецът бе пълен с истории, коя от коя по-интересна и започнах да гледам на него като на дар от Живота, като на живо вдъхновение, от което да се уча.
Автобусът се напълни до козирката и в ритмите на азиатска музика, усилена до дупка, нашето пътешествие започна. Трябваше да пристигнем в Джири някъде следобед – там бе мястото, където път нагоре в планината повече не можеше да има и откъдето започваше преходът към базовия лагер. За по-мързеливите и за притиснатите от времето имаше вариант да се качат на малък самолет, който каца на най-опасното летище в света – това в Лукла, и да започнат приключението си от там. Но пък предвид това, че започват от над 3000 метра, бяха обречени да пропуснат зелената и най-живописната част от пътя.
Автобусът се движеше с повече от максималната скорост за терена, но пък и често рязко намаляваше, за да може да се размине с някой друг от насрещното движение. Понякога гумите му минаваха буквално на милиметри от пропастта, но това определено не притесняваше мъжа до мен, който бе заспал дълбок сън, подпрян на рамото ми. Няколко пъти спирахме за почивка, като аз всеки път проверявах дали раницата ми е все още на покрива на автобуса. И всеки път с учудване установявах, че е все още там.
Пристигнахме в Джири някъде след 4 следобед и с Уей се разбрахме да се движим заедно. Пред нас имаше две възможности – да си наемем стая още сега и да започнем прехода на сутринта или да започнем прехода веднага с риск да не можем да стигнем преди залез до следващото населено място.
Само за няколко милисекунди избрахме втория вариант и с широки усмивки започнахме да ходим. Улисани в разговори явно бяхме пропуснали важна отбивка и добре, че случайно срещахме местен човечец, за да ни каже, че вървим по грешен път. Той ни обясни, че в крайна сметка пътят ще ни изкара на този, по който би следвало да се движим, но след голямо заобикаляне. Продължихме, без да го мислим много-много.
Слънцето залезе и мракът ни завари някъде там, по планинските пътеки. Уей каза, че няма място за притеснение и че все някъде ще проблесне светлинка от някое селце или къщурка, а аз от своя страна извадих фенерче и започнах да осветявам пътя, за да не се претрепем по камънаците. След около половин час видяхме светлина вдясно и веднага се насочихме към нея. Имаше 2 – 3 къщички на местни хорица и Уей каза, че поема контрола оттук нататък и трябва да му се доверя.
Приближихме към първата къща и китаецът почука на вратата. Показа се добре сложен мъж на възраст малко над 40 и Уей му заговори на английски. Човекът отсреща явно не разбираше, та китаецът в крайна сметка му направи знака със събраните пръсти, почукващи устните, а после и този с долепените една срещу друга длани, поставени под едното ухо. Комуникация имаше и бяхме поканени вътре в къщата.
Вътре имаше още един мъж на същата възраст и две жени. Те ни поздравиха и набързо се заеха да ни сервират храна, а ние не спирахме да повтаряме „Тенк ю“ и „Даниа ват“, което е „Благодаря“ на местния език. Китаецът излапа огромната чиния с дал бат (варен ориз, който се сервира с един черпак супичка от леща или някое друго вариво) буквално на 3 пъти – явно не бе ял отдавна. След като се нахраних и аз, отидохме и се строполясахме на леглото, което нашите домакини ни бяха предоставили.
Бе последният ден на март и студът в стаята бе кучешки, но това не ни попречи да заспим на мига. Имах изключително интересен ден! Като се започне от автобуса рано сутринта и се стигне до този момент, в който лежах подслонен в къща на местни непалци. По всичко личеше, че любимият ми екскурзовод – Животът, започваше да се развихря.