ЗАКЛЕЩЕН НЯКЪДЕ ТАМ В ПЛАНИНАТА
Ахилесът на левия крак издаваше странен звук, докато местех глезена си нагоре и надолу. Всъщност самият факт, че издаваше звук, си беше достатъчно странен. При допир се усещаше, че вътре сякаш има някакво триене, някакво скърцане, и аз не можех да рискувам да продължа в това състояние. Едно евентуално скъсване на ахилес, и то насред Хималаите, означаваше много, много проблеми.
Станах, закусих и седнах на масичката отвън в двора на къщата. Времето беше прекрасно и се очертаваше един слънчев и усмихнат ден. Имах бинт и стегнах глезена си. Взех електронния четец и зачетох „Полет над кукувиче гнездо“. Мислех да изкарам целия ден, четейки книга.
Представих си, че ме дават по телевизията, само дето образът е до кръста. Седнал в слънчевия зелен двор с величествената гледка насреща, с билков чай и книга в ръка – едно доста завидно положение. После си представих как камерата се отдалечава и бинтованият крак лъсва на екраните. От завидно положение изведнъж се озовавах в незавидно. Стана ми интересно как различни части от една картина могат да объркат ума на зрителя. А дали изобщо някога виждаме цялата картина? Ще се съгласите, че по-скоро не. Усещах, че случилото се с крака ми не е плод на случайността. Вече бях убеден, че такъв плод не съществува изобщо. Какво ли криеше бъдещето от мен?
Дворът бе пред къщата и можех да виждам всички преминаващи през селото. Рядко минаваха хора, ясно бе, че повечето туристи предпочитаха да започнат изкачването си от Лукла. Бях се зачел, когато до мен седна някой. Погледнах – беше японецът от Сете. Почти не говореше английски, но това не му попречи да разбере какво ми се е случило. Поздравихме се, след което той отвори огромната си раница и извади някаква тубичка с мазило. Намаза болното място, после взе ластичен бинт и пристегна. Веднага след това прибра всичко бързо, стана и замина. Цялата сцена трая не повече от 7 – 8 минути. Останах с отворена уста. Погледнах нагоре и благодарих. Някак си вече се чувствах по-спокоен. Не заради мазилото, а заради тази среща с японеца. Моят „гид“ явно знаеше за контузията и току-що ми бе изпратил доктор.
Вечерта пристигнаха група младежи от Европа. За вечеря се оформи доста шумно и забавно парти и нашата домакиня едва смогваше да изпълнява поръчките. Беше много хубава вечер: за пореден път се убедих, че ако искаш да срещнеш интелигентни и интересни хора, то най-голям шанс имаш в планината.
Сутринта усещах, че кракът ми се подобрява, но не исках да избързвам. Цял ден стоях в градината с книгата си, а в късния следобед отидох да се пораздвижа малко. Определено стъпвах доста по-уверено и реших, че на следващия ден продължавам.
Станах още в пет, закусих набързо, разплатих се и потеглих. Беше много хубаво отново да се върна в играта. Нямах много информация за предстоящия преход, само знаех крайната дестинация – Бубса. До обед всичко протичаше много добре, следобед обаче се наложи отново да позабавя темпото и да увелича почивките. Кракът ми отново бе започнал да „се обажда“. Все пак пристигнах в селото навреме, а в къщата, където отседнах, имаше дори интернет. Беше минала една седмица от последния път, когато имах връзка със света, та се възползвах да успокоя близки и приятели, че всичко е наред.
Домакини в къщата бяха млади хора – брат и сестра на не повече от 30 г. Тя бе актриса и участваше в местен сериал, а брат ѝ сготви едно от най-вкусните неща, които бях ял напоследък. В къщата имаше и група от Австралия, с които вечерта придоби оттенъци на алигатори и огромни змии. А, да, успях и душ да си взема. Този път водата беше хладка, но тялото ми я усещаше като манна небесна.
Първото нещо, което видях на следващата сутрин, беше един огромен паяк точно над главата ми. След като му казах „Добро утро“ го попитах дали е местен или е изпълзял от раницата на някой от новите ми австралийски приятели? Не отговори нищо и аз сметнах, че най-вероятно е местен паяк-будист, дал обет за мълчание. За съжаление, нямах много време да се опознаем, защото трябваше да продължа с прехода.
През цялото време се движех без карта, ей така да ми е по-интересно, та всеки път по време на закуската узнавах как се казва следващата ми спирка. Днес трябваше да стигна до Сукре. Хапнах, метнах раницата и тръгнах. Следобед кракът ми започна неистово да ме боли и едва се дотътрих до селото. Вечерта изкарах с австралийците, а докато си лягах се надявах отново да зърна огромния паяк някъде в стаята ми. За голямо съжаление обаче от него нямаше и следа.
Кракът ми имаше нужда от почивка и сметнах, че е най-редно да остана за ден. Къщата в Сукре бе най-красива и уютна от тези, в които бях отсядал до момента. Домакини бяха младо семейство с един малчуган на около пет годинки. Имаше прекрасен двор с няколко масички – идеално място за мен и книгата ми.
Привечер през вратата влезе висок мъж над 30-те и аз веднага фиксирах мартеницата на ръката му. Нямаше как да бъда сигурен, че човекът е българин, но пък и не изпитвах нужда от това да знам. Преди лягане обаче го чух да говори по телефона от стаята си. Говореше на български и аз можех съвсем ясно да го чуя, тъй като ни делеше една паянтова талашитена стена. Оплакваше се, че го е хванало разстройство и почти през целия половинчасов разговор се жалваше от какви ли не неща, та насити атмосферата с негативизъм. Бях доволен, че не го заговорих още в началото. Определено нямах нужда от енергиен вампир, пък ако ще и да бе от родното ми село.