ПРЕХОДИТЕ ПРОДЪЛЖАВАТ
След закуската в 5,30 сутринта, към 6 вече бях в пълна готовност за старт. Швейцарците, които правеха този преход за осми път, казаха, че до обед изкачването продължава, но мен това изобщо не ме притесняваше. През нощта се бях вкочанясал от студ и нямах търпение да се поизпотя малко. Някъде по средата на пътя срещнах млада двойка влюбени гълъбчета от Тайван. Продължихме прехода заедно – нито те бяха чували нещо за България, нито пък аз за Тайван, та денят се изтърколи доста бързо в интересни разговори, прекъсвани единствено от величествените гледки, които планината щедро раздаваше.
Преходът беше сериозен, трябваше да качим връх над 3000 метра и това започна да се изразява в лесна умора и недостиг на въздух.
Следобеда най-накрая изкачихме всичко, което трябваше да бъде изкачено за деня, та последва сурване надолу. Все още се чувствах доста комфортно в маратонките ми за тичане, с които тръгнах още в началото, а щеките, които Дипак ми бе дал, вече ми бяха спасили живота поне пет пъти и все по-уверено увеличавах скоростта, когато ставаше въпрос за спускане. В късния следобед, точно в момента на разгорещения разговор за проблемите, които Китай създава на Тайван, заваля силен дъжд. Скрихме се под една скала, та не успяхме да се намокрим. Дъждът бързо спря и само след още половин час набиване на спирачки стигнахме до Джумбеси – голямо селище в красива долина.
И този път се забихме в първата къща, но тя не ни допадна, а и селото предлагаше богат избор, та с моите тайвански приятели тръгнахме на лов за друга. Малко по към центъра на селото видяхме голяма и красива къща, влязохме на оглед и не излязохме изобщо. Взехме си обща стая, а докато избирахме какво да вечеряме пристигнаха и швейцарците, та вечерта се заформи доста интересна.
Когато се събудих сутринта, младата двойка вече я нямаше – явно бяха от ранобудните. Закусих и тръгнах. Бях пропуснал, без да искам, отбивката си, но пък „грешният“ път ме заведе в будистки манастир. За пръв път виждах такова нещо и ми беше безкрайно интересно.
Манастирът бе малък, шарен и доста приличаше на тези в родината, само дето вместо икони на различни светци тук имаше огромни статуи на Буда. В двора на манастира имаше чешма, от която си напълних вода, после се повъртях малко с надеждата да видя някой и излязох. Наложи се да се върна няколкостотин метра, за да вляза отново в руслото. Пак предстоеше изкачване, вдишах няколко пъти дълбоко и поех нагоре.
За съжаление забелязах, че все още усещам болка в левия си крак. Предния ден, малко преди да стигнем в Джумбеси, бе започнал да ме наболява глезенът, като тогава си помислих, че нощният сън ще реши проблема. Сега обаче кракът все още ме болеше и с изкачването болката се увеличаваше. Опитвах се да не ѝ обръщам кой знае какво внимание, но все пак се налагаше да спирам по-често и да давам на крака си почивка. По обед стигнах малко селце, от което в далечината се виждаха побелелите от сняг върхове на планината. Поръчах си чай и седнах на маса отвън да почина и да се полюбувам на гледката.
Изкачването не бе свършило и реших да не се бавя много, затова изпих чая набързо, станах и потеглих. Пътеките ставаха все по-красиви с всеки изминал ден. Пресичах цели гори, голи поляни, преминавах над безброй реки по метални мостове и всеки път, когато вдигнех глава нагоре, можех да видя някой далечен побелял връх. Мястото бе абсолютно недостъпно за автомобили и съответно човеци се срещаха все по-рядко. Енергията на майката Земя се усещаше тъй силно, както никога не я бях усещал.
Малко преди да стигна върха на билото бях застигнат от стадо мулета, натоварени с бидони, пълни с бензин. Знаех, че скоро ще се срещнем, защото от половин час пътят бе осеян с техните изпражнения и аз съсредоточено се опитвах да не настъпя някое от тях. Наложи се да се хвана за едно дърво, понеже тези създания на природата се интересуваха само от собственото си оцеляване и на няколко пъти почти ме избутваха към пропастта. Не им се сърдех, на тяхно място най-вероятно и аз щях да мисля само за кожата си.
След още два часа катерене и кратка почивка на върха последва спускане. Трябваше да стигна до Манидигма. Кракът ми бе започнал да ме боли зверски и това силно ме притесняваше. Изпитвах болка при всяко по-силно изкривяване на глезена, а това нямаше как да не се случва на този терен.
След повече от четири часа, силно накуцвайки, най-накрая стигнах до селото. Влязох в една от къщите и си наех стая за две нощувки. В това състояние бе немислимо да продължа на следващия ден…