СТОЛИЦАТА САНТЯГО ДЕ ЧИЛИ
Последните дни от това латиноамериканско приключение изкарах в Сантяго. Да си призная, нямах почти никакво желание да ходя където и да било. Вече се бях настроил за края и исках да го изкарам на спокойствие в някой приятен хостел, пийвайки бира с добра компания.
Получи се по-добре, отколкото си го представях. Хостелът – един от най-добрите, в които бях за последните четири месеца! Идеален за разпускане, в никакъв случай шумен и пренаселен. Собствениците бяха двама американци, които държаха на реда и чистотата. Оставих си раницата и излязох на двора да си поиграя с огромното им куче, където пък ме заговори едно младо и красиво момиче от Франция на име Аксел.
Беше една от тези срещи, които започнах да наричам вибрационни – двама души със сходно ниво на съзнание и вибрация, привлечени като магнит, които веднага започват да си говорят като дългогодишни приятели. Планът ми беше да пия една бира и да си легна рано, само дето в полунощ още дърдорехме с французойката и нямахме грам намерение скоро да приключим интересния ни разговор. В крайна сметка се наложи да направим пауза, защото тя беше на работа сутринта: работеше в хостела за по четири часа (от сайта www.workaway.info).
Сантяго имаше вид на красив и модерен град и – да ви кажа честно – колкото повече го опознавах, толкова повече ме впечатляваше. Грабнах една от тия мини туристически карти на града, а Аксел ми посочи кое си струва да се види, след което тръгнах на обиколка. Широки и прави булеварди, красиви и добре облечени чилийци, модерни лъскави сгради – все типични неща за една развита столица с над пет милиона население.
Първата ми спирка бе Serro Santa Lucia – на пръв поглед най-обикновено възвишение насред равния град, но всъщност… заспал вулкан. Чилийците го бяха превърнали в парк, като на върха му бяха построили замък – Castillo Hidalgo, от който на 360 градуса се виждаше безкрайният град, както и побелелите върхове на Андите в далечината.
После тръгнах да търся Plaza de Armas – oгромен площад в сърцето на Сантяго, около който се намират някои интересни исторически сгради, включително градската катедрала на Сантяго, Централната поща, Palacio de la Real Audiencia de Santiago и сградата, която служи като седалище на местната власт на града.
На следващия ден пък реших да се разходя до друго много интересно място в града – Serro San Cristobal, което представляваше високо възвишение в покрайнините на града. Можеше да се качиш на върха с фуникуляр (зъбчата железница) или пеш. Аз избрах втория вариант, като възможностите бяха две: по асфалтов път или по тесни кози пътеки през гората.
Можете да се досетите какъв беше моят избор, като само искам да добавя, че през цялото време бях единственият, който се движеше по живописния път нагоре, и не можех да разбера защо. Малко по-нататък, след като бях изпръскан от поливната система на гората до такава степен, че и бельото ми подгизна, започнах да си отговарям на този въпрос. Е, то и без това си беше страшна жега…
Сантяго предлагаше още много неща за правене и разглеждане, но както споменах по-рано, аз вече бях превключил на по-забавено темпо. Предпочитах да си стоя в хостела с бира в ръка и да си говоря с Аксел и останалата банда, да се ровя в спомените от последните четири месеца. А те бяха толкова много, че ако не си водех дневник, сигурно щях да пропусна някой.
В крайна сметка дойде време и за последната вечер, която пък се оказа страшно забавна. Аксел ми бе казала още през деня, че вечерта е извикала двама нейни приятели: Стефания от Франция с нейния приятел-чилиец Аугусто. Последният трудно се описва с думи – чувството му за хумор бе толкова огромно и всеобхватно и ролите, които играеше, се сменяха толкова често, че в крайна сметка не разбрах дали изобщо този човек има „нормално“ състояние.
Отначало бяхме седнали на масата в двора пред къщата само четиримата, но гръмогласният ни смях започна да привлича един по един и останалите пребиваващи в хостела. Така към края на вечерта не бе останал нито един човек в къщата, като дори и собствениците се бяха присъединили към тайфата. Компанията ни отново беше интернационална: двама аржентинци, двойка от Германия, момиче от Южна Корея, едно момче от Австралия, едно девойче от Словакия, двете французойки и чилиецът, собствениците американци, като единият беше с гаджето си от Бразилия, и аз – представителят на България.
За полета ми до България се бях застраховал с много време. Нямах друг избор предвид всичките ми скорошни преживявания из летища и автогари, където се справях на косъм. Трансферът от хостела до летището за пръв път от четири месеца дойде навреме и тоя път бях един от първите, които чакаха пред самолета. Точно там и написах последните редове от дневника, който си водех през цялото време, и с които възнамерявам да завърша този разказ:
„Преживях едно изключително силно и богато на събития приключение. За пореден път доказах на себе си, че пътешествията са най-хубавото нещо, което ми се е случвало в Живота – след пробуждането ми, разбира се. Затова, каквото и да се опита да ме разубеди, аз трябва да бъда силен и да му противостоя. Да – няма да спра да пътувам и няма да изброявам причините, защото тефтерът няма да ми стигне!
Благодаря на Бог за уникалното изживяване и за това, че ме връща жив и здрав вкъщи! Благодаря на всички хора, с които се срещнах – без вас нищо нямаше да е същото! Благодаря на приятелите ми, с които поддържах връзка – обичам ви безкрайно! Благодаря и на себе – този луд и забавен тип, наивен да мечтае до небесата, безстрашен да следва интуицията си, търсещ и намиращ човек с голямо сърце, което побира цели континенти!„
КРАЙ