Ден втори: Гейзерите Дел Татио и Лагуна Кехар
Този път, за разлика от предния ден, поне знаех какво ще видя – гейзери. Само не знаех защо трябва да тръгнем в 4,30 сутринта! Трябваше да дойдат да ме вземат от хостела и като стана време наистина много се зачудих – та навън беше тъмно и тихо без никакви признаци на живот. Но ето че се чу двигател, някой спря пред хостела и почука на вратата. Отворих и насреща ми се усмихваше някакъв пич, дъвчещ енергично дъвка и тананикащ си някаква песен, който се представи за Родриго. После притичвайки ми отвори вратата на бусчето и каза някаква шега, с което ме втрещи – откъде тая енергия в този ранен час? Минахме да подберем и останалите хора и като напълнихме бусчето, потеглихме. Гидът ни вече беше обърнал на близалка и сладкодумно разясняваше какво предстои, като от време на време пъхаше близалката в устата си, за да омаже добре езика и бузите, и после пак продължаваше. Не можехме да му се нарадваме: личеше си, че ще е много забавен ден с него.
Пътуването продължи поне час и половина, като бързахме да пристигнем при гейзерите преди изгрева. Това беше важно, защото въпреки че се намирахме в пустинята, надморската височина на мястото бе над 4300 м, което правеше нощите доста мразовити. При такъв студ навън (като слязохме от буса беше минус 7) горещата вода, която изригва от гейзерите, образува гъста бяла пара, издигаща се високо във въздуха и гледката беше много впечатляваща. С появяването на слънцето обаче, температурата рязко се покачва и ефектът вече не бе толкова поразителен.
Ел Татио се намира в западното подножие на поредица от стратовулкани, които минават по границата между Чили и Боливия. Тази серия от вулкани са част от Централната вулканична зона, един от няколкото вулканични пояса в Андите, и за щастие нямат регистрирани изригвания. Аз лично никога не бях виждал такова чудо и през цялото време гледах със зяпнала уста и слушах с голям интерес разказите на Родриго, който сега разнасяше чаша с мате и предлагаше на всички да си пийнат.
Преди да тръгнем да се връщаме имаше бонус: потапяне в басейн с топла минерална вода, която идваше от близкия гейзер. Рената ме беше предупредила да си нося бански, но не ми беше казала защо. Голям кеф беше наистина.
Връщането беше не по-малко интересно от самите гейзери. Първо спряхме на едно красиво малко езеро, бъкащо от зеленина и живот, а после се отбихме на върха на една скала, от която се виждаше долина с течаща през нея рекичка. На фона на червената пустиня зеленината покрай реката беше в такъв контраст, че гледката приличаше сякаш на друга планета. Накрая спряхме и в едно старо село, в което всички похапваха шишчета от лама, а аз отидох да ги снимам докато са още живи, неодрани и неопечени.
Следобедният тур беше до Лагуна Кехар, но впоследствие се оказа, че включва и още други интересни места из пустинята. Лагуната се намира насред Салар де Атакама – солник в пустинята, ширещ се на невероятната площ от 3000 кв.км, което го прави третия по големина в света (след тези в Боливия и Аржентина).
Заобиколена от живописните Анди и някой друг вулкан, с тюркоазната си солена вода вътре, тази лагуна приличаше на подхвърлен изумруд в пясъчник; на нещо, което сякаш не му е мястото там. Водата вътре беше толкова солена, че да потънеш беше невъзможно, и всички се бяхме изпружили като моржове по повърхността. Спомням си, че докато извървя разстоянието до душовете бях заприличал на ходещ снежен човек и от кожата ми можеше да се събере сол поне за пет шопски салати.
Следващата спирка беше Ojos de Salar – Очите на Салар, които представляваха два сладководни кладенеца насред пустинята, а накрая отидохме на разходка из огромната лагуна Тибенкиче, която се намираше сред безкрайния солник и ако не усещах горещия въздух наоколо можех да заблудя ума си, че съм в някое заснежена равнина.
В тази следобедна екскурзия имаше и познато лице от сутрешните гейзери и набързо се сприятелихме – Александра от Италия. Този път не беше сама както сутринта, а бе с Мириам, с която пътешестваха из Чили. Последната беше пропуснала сутрешната ни разходката заради проблеми с височинната болест. Гидът ни, Себастиан от Боливия, с лице на вожд от цивилизацията на инките, беше направил за всички алкохолни коктейли. Така с чаша в ръка наблюдавахме променящите се цветове на лагуната, солника и Андите и залеза на Слънцето.
