ВАЛПАРАИСО
Преди да ви разкажа за този интересен и цветен град някъде в централната част на Чили (в случая, разбира се, става въпрос по дължина), нека първо ви споделя защо и как стигнах до там. Понеже дните ми до края на това приключение бяха преброени – оставаха общо седем и не исках да ги изкарам всичките в столицата Сантяго, реших да направя едно февруарско море за три дена: ей така, за последно, преди да се прибера в зимна България, където „по принцип“ ми беше мястото.
Аз обаче се намирах в най-северния град на държавата и хубавата новина беше, че имах полет до Сантяго и нямаше да пътувам две денонощия с автобус. Лошата новина обаче беше, че над мен тегнеше „проклятието на закъснението“ – знаех го, усещах го във въздуха и бях убеден, че докато не се прибера в родината, нямаше да ме остави на мира. Пътуването щеше да е тежко – нощен автобус от Арика до Калама, после самолет до Сантяго, а от Сантяго – автобус до Валпараисо, като как точно щях да си намирам транспорт до летища и автогари си беше чиста загуба на време да го мисля и проверявам предварително. Всичко щеше да се случва спонтанно и когато си му дойде времето.
На автогарата в Арика беше нещо страшно – едва можехме да се разминаваме. Повечето хора нямаха предварително купен билет и по гишетата цареше хаос, понеже тур операторите не можеха да превозят всички, които бяха дошли за карнавала. Аз обаче имах двупосочен билет и поне този проблем си го бях спестил. Но имах друг: автобусът трябваше да пътува цяла нощ и да пристигне в Калама в 6,30 сутринта, като до излитането на самолета имах около два часа за трансфер. Рискът си беше голям, знаех го, но играта трябваше да бъде изиграна.
Тръгнахме в уречния час и веднага започнах да се дразня от кратките спирания на автобуса още на излизане от Арика, но после нещата се пооправиха и някъде по трасето бях заспал. По едно време обаче се събудих внезапно като че ли от кошмар. Причината бе, че бяхме спрели насред непрогледната пустиня и не мърдахме и милиметър вече десет минути. После станаха двадесет. След малко потеглихме, но бе само за няколко метра.
И така, след около час тътрене се добрахме до митницата. Митница?!?! Първото нещо, което си помислих, беше, че съм се качил по погрешка на някой автобус за Боливия: нямаше да се учудя на себе си, ама изобщо. GPS-ът на телефона ми обаче показваше, че съм на магистралата в Чили.
Не след дълго бяхме помолени да слезем и да вземем багажа си от багажното на автобуса. Последва проверка на документите и скенер на куфари и раници. Попитах какво, по дяволите, става и ми бе обяснено, че това е задължителна проверка щом идваш от щат, граничещ с друга държава и навлизаш във вътрешен такъв на Чили. Принципно нямаше проблем – този път не транспортирах нелегално банани, но времето! Времето за трансфера ми вече почти се бе стопило. До края на това нощно пътуване не мигнах – постоянно си следях часовника и виждах как тоя самолет ще си излети без мене като стой та гледай. Пристигнахме в Калама в 8 и пет (вместо в 6,30), а полетът ми бе в 8 и 40…
И все пак не се отказах! Веднага излязох на улицата, по която тъкмо минаваше такси. Стопирах го и оттам нататък филма вече го бях гледал няколко пъти, затова изобщо не се трогнах. Репликите сами си излизаха от устата ми, а аз вътрешно се заливах от смях на тази ирония на съдбата.
Нямах проблем и с препускането като диво животно през хората, за да стигна моментално до гишето за чек-ин. Тоя път обаче наистина беше на косъм! Ако сте гледали „Сам в къщи“ и си спомняте как семейството на Кевин търчаха през коридорите на летището до самолета за Франция – същата работа беше и при мен. В крайна сметка го хванах! Да, бях вътре в самолета и не можех да повярвам, че седях на седалката!
После нямах никакви проблеми с придвижването ми до Валпараисо с изключение на това, че вече не знаех на кой свят съм от умора. Пристигнах в града привечер, бях си отбелязал двата най-близки хостела на картата в телефона ми и тръгнах да търся първия. На външен вид изглеждаше ужасно, предположих и на вътрешен, затова направих кръгом и директно отидох във втория. Беше от оня вид, дето можеш да се изгубиш вътре – няколко етажа, безброй стаи, кухни и бани. Бях толкова изморен, че даже и не вечерях. Взех си душ и си легнах още по светло.
На сутринта се събудих доста рано и реших, че ще отида да тичам. Взех си малко дребни за закуска след спринта, обух си късите гащета и треснах входната врата на хостела. Нямаше начин този град на брега на океана да няма плажна алея, затова сметнах, че по-подходящо място за спринт няма и тръгнах да я търся. Петнадесет минути по-късно, след десетки завойчета наляво и дясно, вече тичах доволно по бреговата алея и вдишвах дълбоко мириса на океана. Накрая даже си намерих и хранителен магазин и си взех овесени ядки и мляко, за да продължа деня все така здравословно. Остана ми само да проверя къде се намирам и да се прибера. Лесна работа, само дето не си взех телефона с мен, за да не ми пречи…
Ами да, не съм от паметливите, особено ако става въпрос за голям град и лабиринти от улици. Без телефона си не знаех как да се прибера… В интерес на истината, даже и не помнех как се казваше хостелът… Та нали от началото на приключението вече бях спал в над 50! Идеята да питам някой човек си беше безсмислена, както и да я въртях в главата си – че какво точно да го питам, като аз буквално нищо не знаех: нито улица и номер, нито адрес, нито пък име.
Погледнах се в отражението на един лъскав магазин – аз, по къси гащи и потник, с прозрачна найлонова торбичка с мляко и овесени ядки… Изгубен, някъде там, в другата половина на Земята. Ех, като ме изби на един смях! Така не се бях подигравал със себе си много отдавна. Даже започнах да си се нареждам на глас: „Погледни се колко си смотан“, „Ето какво означава да си загубеняк“, „Забавляваш си се ти, ама да те видим как ще си намериш хостелчето“ и така нататък, докато не ми потекоха сълзи от смях.
След това тръгнах да разгадавам пъзела. Какво знаех за Валпараисо? Ама разбира се, че нищо. Точно както всеки път! Е, знаех автогарата от вчера, но дали можех да намеря хостела от там по памет? Нямах друга следа и трябваше да пробвам.
Питах една жена за автогарата, но за мое голямо съжаление животът вече беше забелязал какви ги върша и жената се оказа негово подставено лице. Бях упътен към девета глуха, с което – ако досега статусът ми беше „изгубен“, то след половин час лутане вече се радвах на нов, който гласеше „напълно изгубен“. Питах втори човек за автогарата, който ми каза, че съм доста далеко, но все пак ми показа вярната посока.
Половин час след това, с помощта на още двама-трима, ей така – за всеки случай, разгеле я намерих. Само дето предния ден бях толкова изморен, че сега нямах и грам спомен как точно стигнах от тук до хостела, а и нали първо бях се запътил за един, в който не влязох…
Градът вече се беше събудил и по улиците гъмжеше от народ, а аз експериментирах с различни посоки и се връщах на автогарата все така по къси гащета и найлонова торбичка в ръка.
Най-накрая бях съжален свише и ми бе пратен очакваният факс: споменът за едно дърво, което бях видял сутринта от прозореца преди да изляза. Дървото бе от една рядка разновидност иглолистни, на които станах фен неотдавна и си спомних, че се намираше в един заграден заради ремонт парк. Малко след това попаднах на високата метална ограда и видях върха на въпросното дърво някъде там в далечината. Бях спасен! Тръгнах да тичам малко преди седем сутринта и благополучно се прибрах към 12,30 на обед, с което мисля и да кандидатствам за Рекордите на Гинес за най-продължителен сутрешен крос!
Валпараисо бе един голям и интересен град. За пореден път това беше място, което по нищо не приличаше на другите градове, които вече бях посетил в Чили. Бе построен върху множество стръмни хълмове и много ми напомняше на родното Велико Търново. Само дето тук гледката не беше към река Янтра, а към Тихия океан. Къщите бяха боядисани в най-различни цветове, а тесните стръмни улички наподобяваха галерия от множество графити. Градът бе и важен образователен център – цели девет университета! Също така, макар да не бе столицата на Чили, тук заседаваше Националният конгрес.
Във Валпараисо бе и едно от най-големите пристанища в Латинска Америка. Още преди да прокопаят Панамския канал градът е бил важна спирка за корабите, преминаващи от Тихия до Атлантическия океан през Магелановия проток.
Какво правих през тридневния ми престой тук ли? Ами главно ходих на плаж. Аз заради това и дойдох! Времето си беше типично февруарско – топло и слънчево, дори водата в океана не беше чак толкова мразовита и редовно се потапях да се охлаждам. Единия ден, разбира се, отидох на разходка из централната част на града, като в крайна сметка така се отдалечих, че се наложи да се върна с автобус.
В общи линии започнах да забавям оборотите, а и то си беше време. До полета ми за България бяха останали само няколко дена. Дните се стопяваха бързо и стана време да отпътувам и за последната спирка от това велико пътешествие – Сантяго де Чили.