АНТОФАГАСТА
Приземихме се рано сутринта и набързо се ориентирах кой беше най-евтиният начин да се придвижа до града, а именно този с микробус. Ама много удобно са го измислили тия хора в Южна Америка – като се напълни бусчето, потегляме и биваш закаран до адреса! Така набързо се озовах пред апартамента на Фернандо и го сварих преди да е тръгнал за работа. Направи ми чай и седнахме да поговорим за пет минути, след което изчезна и ме остави сам в апартамента си.
За всички, които сега си мислят колко неразумно е да вкараш непознат в дома си и да го оставиш вътре сам, искам да кажа следното: не сте прави, ама никак даже. Докога ще изпускате толкова много вълнуващи моменти, които ви предлага животът, само заради страха си? Да, наистина беше вълнуващо за Фернандо и съквартирантите му през следващите четири дена: внесохме толкова много разнообразие в дните си, че дори не искахме да се разделяме. И не, не е заради мен, можеше да бъде всеки. Дали е Игнат от България, Хосе от Мексико или Никол от Чехия, няма никакво значение.
Бях много изморен от нощното пътуване и си полегнах да се поосвестя малко. Температурата навън беше с едни 20 градуса повече от това, на което бях привикнал през последния месец, затова не исках допълнително да си стресирам тялото с ударна разходка из града. Следобед се събудих и все пак излязох да видя къде се намирам.
Градът бе разположен на тихоокеанското крайбрежие високо в северните части на Чили, беше доста топло и сухо. Фернандовият апартамент се намираше в центъра, в една висока и лъскава сграда; излязох навън и просто поех в случайна посока. Е, определено имах усещането, че се намирам в друга държава. По улиците гъмжеше от хора (нещо нетипично за южните части), лицата им бяха доста по-различни, както и цветът на кожата: тук преобладаваше тъмно матовата. Личеше си, че е пълно с имигранти от други държави и това много ми допадна. Минах през централния площад и главната улица, после влязох в затворения пазар да похапна готвена храна и се почувствах наистина много добре. Най-накрая усещах духа на Латинска Америка: салса от всеки ъгъл, преродени древни инки и индианци в чертите на хората, яка жега и вмирисан затворен пазар с лелички, които готвят! Тук можех да си живея до края на дните ми.
С приповдигнато настроение минах да се поразтъпча през костанерата – алеята на брега на океана, и малко след залеза се прибрах и въодушевено заразказах на Фернандо в колко як град живее. Той беше потресен. Въобще не очакваше, че Антофагаста ще ми хареса: „То тук няма кой знае какво да се види, нормален град, в който нищо кой знае какво не се случва…“ Е, как нищо, тук витаеше латино духът, какво повече трябва да се случва? Гореща кръв, усмихнати и щастливи хора, плаж и море – та това си е напълно достатъчно!
На следващия ден станах рано с Фернандо и съквартирантите му – Браян и Елиза, оправих се набързо и излязох навън. За деня имах три задачи: да посетя руините, задължително исках да видя и Ла Портада – скално образувание с форма на арка в океана, и да се подстрижа.
Ла Портада се намираше извън града и трябваше да се кача на автобус 129 (или поне така ми беше казал Фернандо). С качването обаче питах шофьора дали ходи дотам, след което той изстреля около 50 думи за 3 секунди, от които не ме уцели нито една, но от това, че ми върна парите за билета ми стана ясно, че денят започва с поражение. Реших, че е най-добре да придобия нова визия и тогава да ходя, където щях да ходя.
Честно казано, никъде другаде по света не бях виждал толкова много фризьорски салони на едно място, колкото в Антофагаста. Бяха си избрали една дълга улица и следваха един след друг, от двете страни и така докъдето ми виждаха очите.
Избрах си един и влязох, след което бях настанен на стола от нежните ръце на един колумбийски травестит. Започнахме да си говорим, докато тя работеше, като често, когато не можех да я разбера какво ми казва, тя се доближаваше до ухото ми на милиметри, сякаш не бях чуждо говорещ, а глух. След като ме подстрига, реши и да ме избръсне, а после и да ми измие косата и да ми сложи балсам. След около 40 минути процедури изглеждах по-добре дори от Рики Мартин! Така ме бяха променили тези ръце на усмихнатото същество с неясен пол, че се замислих дали изобщо някога съм изглеждал по-добре.
Пътя до руините изминах пеш, като се движех почти през цялото време по костанерата. Накрая, след като стигнах, бях меко казано разочарован – може би защото очаквах да видя нещо като Мачу Пикчу, а то се оказа нещо, приличащо на недовършен строеж от преди десет години. Бях единственият посетител (ама вярно нямаше ни един турист в тоя град), позавъртях се за десет минути и тръгнах на обратно.
Тоя път обаче си хванах градски рейс, слязох на пазара, седнах и си поръчах някакъв буламач. Излапах го набързо и докато чаках сметката се закачих за някакъв незаключен интернет. Търсех как да стигна до каменното образувание и това, което научих, бе адресът на някаква мини автогара. Не беше кой знае колко далеч и само след половин час вече бях там.
Да, имаше автобус за някакво село и беше в посока Ла Портада. Шофьорът щеше да ме остави на разклона и трябваше да извървя около два километра пеша. Нищо работа, веднага се навих. Е, там имаше някой и друг турист, но и беше напълно оправдано – въпросната скала се издигаше величествено насред океана като Триумфалната арка в Париж, брегът беше неописуемо красив и в комбинация с кръжащите лешояди създаваха изумителен пейзаж.
Поне два часа си постоях там, дори се намери един добър човек да ми направи фотосесия, след което остана изумен от колко далеч идвам като му казах, че съм от България. На връщане отидох на магистралата и започнах да стопирам всичко наред. Взе ме един работнически автобус и така успях и да разгледам и някой друг жилищен квартал, докато се придвижвахме към центъра.
Бях решил, че ще сготвя вечеря за домакините ми и реших да се представя с новото ми допълнение в менюто – Игнасиевата полента. Да, ама в магазина вместо полента без да искам купих някакво си друго нещо, та у Фернандо се наложи да импровизирам и от цялата работа се получи някаква манджа от кус-кус със зеленчуци и кашкавал. Тя пък се оказа много вкусна, че даже сипвах допълнително и накрая изядохме цялата тенджера. След това се подкарахме на карти и бири…. и така до 5,30 сутринта. Искам да ви кажа, че така не се бях забавлявал отдавна, дори понякога правехме пауза да се насмеем. Не си мислете, че играхме на покер, белот или нещо подобно. Цяла нощ играхме на детски игри като „Уно“, „Кент“ или пък оная, дето се биехме през ръцете, докато не заприличаха на червени домати.
В последния ден от гостуването ми с Фернандо отидохме на плаж. Заведе ме на много красиво място в покрайнините на града, тихо и спокойно, разпънахме една тента за сянка и почти целия ден изкарахме там. Фернандо беше завършил психология и работеше по специалността си в някаква държавна организация. Беше много начетен млад мъж и през цялото време разнищвахме докъде се простират границите на психологията, къде се смесва с духовното и къде остава само езотериката. Много добър и запомнящ се разговор! Благодаря ти, Фернандо, ти си чудесен събеседник.
Последната вечер моите чилийски домакини направиха небезизвестното питие от бяло вино в пъпеш и го ударихме на наздравици и празнуване на нашето запознанство. Споделиха, че в края на идната седмица щели да ходят на карнавал в Арика – на 500 км на север до границата с Перу, и ако съм имал възможност, задължително да ги придружа, защото било голямо зрелище.
Тази новина направо ми дойде като подарък свише! Винаги съм искал да отида на южноамерикански карнавал от сорта на този в Рио, но никога не съм и предполагал, че щеше да е толкова скоро. Карнавалът беше трети по големина в Южна Америка, щеше да продължи цели три дни и участващите групи щяха да са от най-различни държави. Много се зарадвах! Бях на точното място в точното време за нещо, което се случваше веднъж годишно, и то без дори да имам и най-малка представа. Начинът, по който ей така случайно разбрах, бе поредното доказателство че в живота няма случайни неща; поредното доказателство, че той е една неописуема и жива мистерия.