Следващия ден, за моя голяма изненада, се оказа дори още по-вълнуващ. Макар и да бяхме само трима души на острова, нощно време всеки спеше в различна къща на поне 500 м разстояние. Сутринта още в ранни зори дойде Мария и каза, че като дойдел брат ѝ сме щели да ходим на експедиция, като не обясни нищо повече.
Малко по-късно дойде и Начо и натоварени с въжета, три броя мачете, бензинова резачка, вода и обути с ботуши се качихме по двойки в две канута – аз и Начо в едното, а Мария и Орестес – в другото. Последният само да чуеше думата „кану“ веднага отиваше до него и се мяташе с лъвски скок вътре в очакване на поредното кучешко приключение. Плуваше така, сякаш един от родителите му не бе куче, а видра, и когато видеше нещо интересно във водата, най-безцеремонно се мяташе.
Първата задача за деня беше да изчистим потоците от падналите огромни препречващи ги клони. Движехме се в посока навътре в делтата и реката ставаше на места тясна и невъзможна за преминаване заради тях. Спирахме, нарязвахме клоните на парчета и с помощта на въжета ги изкарвахме на брега.
При един пореден опит да се прехвърля от кануто на брега реших да се захвана „здраво“ за едни малко по-високи треволяци. Последното нещо, което видях от тях, бяха корените им, след което се озовах целият във водата. Дълбочината бе повече от моята височина, та си потънах така хубаво, както си трябва.
И тъкмо реших, че това е моят момент на блясък и слава, когато Игнасио ми го открадна по изключително долен начин. С Мария се заливаха от смях – точно както си му е редът и всичко си вървеше добре, когато изведнъж в зейналата смееща се уста на Начо попадна един комар. Баш в кривото му гърло. Започна да се дави и кашля толкова силно, че с Мария се изпопритеснихме дали изобщо ще оцелее. По едно време започна да диша и да идва на себе си. Бре, да му се не види, помислих си, без малко да го убия, и то със смях…
Ако си помислихте, че сме се върнали в къщата да се преоблека – грешите. Планът за деня бе да проправим път до лагуната, а ние бяхме още в самото начало на изпълнението. Съблякох се гол, изстисках дрехите и ги облякох отново. Постоянно се движех и нямаше никакъв риск тялото ми да настине.
В крайна сметка стигнахме края на потока, слязохме от лодките и започнахме да проправяме път към лагуната през джунглата. Голяма сеч с мачете падна! Движехме се през буквално плаващ терен и често се случваше както пристъпваш, изведнъж да попаднеш в дупка и да се окажеш потопен до раменете във вода и кал. Но всичко бе точно – Начо подсвиркваше някаква мелодия пред нас и от време на време се качваше на някое дърво да види дали наближаваме лагуната, а ние с Мария се заливахме от смях след него. Не знам колко часа продължи проправянето на път през всичките тия храсталаци, но достигнахме целта по здрачаване. Определено си струваше цялото усилие – лагуната изглеждаше невероятно красива, а и фактът, че хората, които са я виждали някога, се броят на пръсти, внасяше една магия в този момент. За голямо съжаление нямаше как да останем и да и се порадваме малко повече: беше започнало бързо да се стъмва, а и откакто бяхме спрели да се движим комарите ни бяха направили засада. Наложи се да се приберем колкото се може по бързо и след по-малко от час нагрявахме бойлера на дърва в главната къща. Деня приключихме със заслужена баня, топла вечеря и чаша от известното с доброто си качество аржентинско вино.
Седмицата набързо се изтъркаля, Мария си замина и стана време да посрещнем гостите за уикенда. Още в четвъртък Игнасио омеси тестото за хляба, а в петък рано сутринта дойде да запалим фурната. Метнахме хляба и някакво месо и той отиде да ги взема от Дон Силва. Аз трябваше да наглеждам фурната, да посъбера малко дърва от гората и да почистя района. По обед пристигнаха две влюбени двойки заедно с Кармен. Едната двойка бяха мъж и жена малко над 50-те, а другата бяха две момчета на около 25 години.
През цялото време никой не спомена и дума за втората двойка – абсолютно никакъв коментар нито от страна на Игнасио и Кармен, нито пък от другата двойка. За пръв път усетих и видях с очите си липсата на дискриминация относно сексуалността. Аржентинците, освен че бяха с топли и отворени сърца, изглежда бяха и много толерантни хора.
Това, което правихме през уикенда, се свеждаше изцяло до грижата за нашите гости. Начо и Кармен се скъсваха да готвят – закуска, обяд, следобедна закуска и вечеря, като менюто беше доста интересно и екстравагантно, а аз пък се изживявах като сервитьор, пекар на фурна, отговорник за топлата вода в банята и главен мияч на мръсните чинии. Гостите ни се държаха много приятелски и постоянно си говорехме за нещо, та като стана време да си тръгват в неделя ми стана малко мъчно, че надали щях да ги видя отново.
Орестес нямаше този проблем, понеже изкара целия уикенд при Марияна – роднина на семейството на Начо, която също си бе вдигнала малка къщурка по-навътре по протежението на реката и я навестяваше два пъти в месеца за по ден-два.
Дойдеше ли, Орестес се измъкваше с тихи стъпки и се оставяше на нейната безрезервна любов, която намираше изражение главно в приготвянето на всевъзможни вкусотии като например прословутите Мариянини мъфини. Тръгнеше ли си обаче, кучето изпадаше в тежка депресия поне за два дена: дни, в които не правеше нищо друго, освен да лежи и ако решиш да го погалиш беше готов да ти отхапе ръцете. Орестес определено имаше интересен кучешки характер!
На острова бъкаше от най-различни насекоми, но имаше един вид стършели, които определено правеха впечатление. Живееха в стъблата на изсъхналите дървета, като пробиваха дупки в тях, и така докато цялото дърво не стане на решето и не се разпадне. Славеха се с изключително любопитство. Както си правиш нещо, изведнъж огромната жужаща твар застава точно пред очите ти и това, което следва, е да замръзнеш на място. Стършелът заставаше на милиметри от лицето ми: толкова близо, че усещах полъха от крилата му, и започваше да ме сканира. Едното око, после другото, след това носът, устата и ушите, след което започваше да се спуска надолу по тялото. Игнасио не ми каза какво ще се случи, ако замахна да го цапардосам или реша да побегна, но беше категоричен, че не е добра идея!
Друго, още по-интересно същество на острова, бе така наречената „гатапелуда“ – вид гъсеница, занимаваща се по цял ден с ядене на листата на дърветата. Тази твар едва не ме накара да си тръгна преждевременно. Проблемът беше в това, че беше нужно само едно докосване до покритата с мъх гъсеница, за да причини токсично изгаряне по кожата, свързано с обрив и неистов сърбеж, които остават за над пет дена! И когато идваш от друг континент и тялото ти никога не е и чувало за тази гад, то проблемът става наистина сложен. Понеже бяха навсякъде, понякога дори падаха от дърветата и се озоваваха в пазвата ми и контактът с тях поне по пет – шест пъти на ден беше неизбежен.
В един момент тялото ми реагира остро на всичките тези изгаряния с обрив по цялата кожа, приличащ на шарка. Толкова ме сърбеше навсякъде, че едва спях. Игнасио ми даде да пия някакво противоалергично хапче, но ефектът от него беше незначителен. И тъкмо вече бях решил, че ще е най-редно да дам на тялото си нужния мир и покой като просто се разкарам от тук, когато в крайна сметка то взе, че си изгради имунитет срещу гъсениците и при последвалите близки контакти с тях получавах само локален обрив, който отшумяваше за ден – два.
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!