В началото на поредната седмица приятели от ученическите години се свързаха с Начо и го извикаха на среща в Буенос Айрес. Той замина за три дена, но на негово място дойде баща му – сеньор Лопез. Ние вече се бяхме запознали още в началото на пребиваването ми на острова и аз нямах търпение да изкарам малко повече време с него. През деня всеки си вършеше неговата работа – той си ремонтираше къщата, а аз се занимавах с зеленчуковата градина и разсадите, събирах дърва и почиствах района. За обяд и за вечеря обаче се събирахме и се хранехме заедно. Сеньор Лопез бе наистина един прекрасен човек и аз много харесвах нашите разговори. Някак си веднага се “надушихме” и без много заобиколки се впускахме в дълбоко философски размишления. Ще ви споделя нещо през което той е преминал и което ми направи силно впечатление.
И така, човекът е намерил съпругата си още докато са били млади и са отгледали четири прекрасни деца. Имал е успешна кариера като преподавател и въпреки че всичко е било наред, след 50те е влязъл в дълбока депресия. “Да внимаваш – случва се с повечето мъже на тази възраст” – ми каза с усмивка на лицето. Потърсил е помощ от психиатър, с помощта на който се е случило нещо наистина невероятно. Не знаем дали психиатъра е търсил нещо с което да отвлече вниманието на сеньор Лопез, но от въпрос на въпрос се е стигнало до там, че Начовият баща си признал че много си пада по обработено дърво. Ей така, едно чекмедже да е, ама да е дървено! От там нататък психологът го накарал да пробва да направи той нещо от парче дърво и така докато се стигне до днешно време в което освен че депресията е отдавна забравена, ами и сеньор Лопез е много добър и много търсен скулптор! Зарязал професията си, сега той е изцяло отдаден на това занимание. Задния двор на къщата им се е превърнал в работилница в която влизат огромни трупи и излизат наистина шедьоври някои от които разгледах на снимки от телефона му.
Не е ли истинско чудо Живота! Човек никога не знае какво се крие зад ъгъла…И колко очевидна е в тази ситуация тънката граница между нещо толкова лошо като депресията и нещо толкова прекрасно като таланта! Колко хубаво го е казал Николай Хайотов в разказа си Засукан Свят : “Ха сега върви да ми кажеш кое е за лошо и кое е за добро! Аз това му и казвам на моя Ангелачка: “Светът е – казвам – сине, много засукан и заплетен, за да познаеш ти кое е за хубаво и кое – за лошо””
Игнасио се завърна малко преди края на седмицата, а през уикенда имахме млади и щури гости от Лондон. Въпреки че бяха предупредени за очаквания огромен прилив, те не се бяха отказали и заедно преживяхме потоп който заля целия първи етаж от къщата и се наложи Игнасио да ги кара по палатките им направо с кануто през гората. Не си мислете че сме преживели някакъв шок и стрес защото всъщност беше точно обратното. Гръмогласния ни смях се носеше на километри из джунгата и никой за секунда не си помисли да се шашка. За гостите, както и за мен, това беше част от приключението в което се бяхме включили доброволно и даже се радвахме че ни се предлагат такива екстремни моменти.
Вече беше минал месец откакто живеех на острова и с Игнасио си говорихме за времето което беше отминало и за това какво предстоеше да ми се случи в Южна Америка. Казах му за това че искам да видя Патагония, както и да опозная Чили, щях и да се радвам да отида за седмица на плаж в Уругвай и предвид фиксирания ми билет за връщане той вметна че времето ми няма да ми стигне. Не исках да го напускам преждевременно – бяхме се уговорили за два месеца и аз държах на думата си, но той ме убеди че Инес много бързо ще му изпрати мой заместник.
И така, съвсем спонтанно реших да напусна острова още тогава. Два дни след този разговор вече си събирах багажа което когато пътуваш с раница отнема около десет минути, разделих се през сълзи с невероятния Орестес и Начо ме закара на Дон Силва за да си хвана колективната лодка до Тигре. Трудно бе за вярване какво преживях за последния месец, чувствах се много щастлив за това че бях тук, от това различно и толкова силно вътрешно изживяване, от възможността да се срещна с всички тези прекрасни хора. Напуснах Ипора̀ с усещане за безкрайна благодарност и вътрешно удовлетворение към Живота. Знаех че ще са ми нужни поне два дни докато премина отново на “нормален” режим, както и осъзнавах че до края на това Южноамериканско приключение има още бая време и предстояха още много неща да се случат – неща за които дори и не подозирах…
КРАЙ
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!