ВОДОПАДИТЕ ИГУАСУ
Само ден след срещата ми с Пабло вече отивах към автогарата за предстоящото над двадесетчасово пътуване до водопадите Игуасу. Бях си купил билета през интернет и тъкмо си мислех, че доста съм подранил, когато осъзнах, че да си намеря автобуса си е цяло приключение. Автогарата в Буенос Айрес е огромна и вътре табла с разписанието на автобусите липсва. Питах поне пет човека и в крайна сметка се качих десет минути преди да потеглим. Автобусът се оказа двуетажен, стюардът погледна билета и ми посочи втория етаж, а аз така и не намерих къде пише на коя седалка съм и седнах някъде навътре. След малко дойде една жена и ми каза, че съм ѝ седнал на мястото, аз се извиних, а тя ми взе билета, за да ми помогне с намирането на моята седалка. Погледна го и каза: „Охоо, кой е късметлията – ти си най-отпред!“
Значи, казвам ви, едно дете по-малко щеше да се радва! Двадесет часа най-отпред на двуетажен автобус в Аржентина! Уникално пътуване беше, невероятни пейзажи; преминахме и през гръмотевична буря; ядохме, спахме, дори сменихме климатичен пояс и в крайна сметка стигнахме сутринта на толкова различно от предния ден място, че бях с усещането за различна държава.
Порт де Игуасу е мъничко градче и лесно и бързо си намерих хостела. Предвид мизерния, в който бях отседнал в Буенос Айрес, този тук имаше и басейн и ми се стори, че съм сбъркал адреса. Обаче бях на правилното място, хвърлих си раницата и отидох да намеря нещо за ядене.
Лека-полека започна и да ми става ясна картинката с храната в тая държава. Ако и вие сте вегетарианци, то нека ви кажа – тука такива като нас не се тачат много-много, даже никак. Първото нещо, което ще направи сервитьорът като чуе, че не ядете месо, е да си сбръчка веждите и после да ви предложи някаква салата. Друго рядко ще се сети. Не че няма, ама не е свикнал да се замисля по тази тема.
Изядох една салата, но засищането дойде от еднолитровата бира дето изпих; платих и се прибрах. Тия хора тука нямат малки бутилки с бира и това е. Имах планове да се разхождам следобеда, ама бирата така ме замая, че уж се опънах на хамака само за пет минути, а се събудих на здрачаване.
В стаята се бяха настанили още хора и докато си оправях леглото се заговорих с едно момче – Джошуа от Канада. Той тъкмо завършваше няколкомесечното си пътешествие; оказа се, че има и рожден ден, та се отнесохме в сладки приказки и бири до малките часове.
Определено ще го помня с теорията за мекото произношение на испанския в Испания. Джо сподели, че според древна легенда някога в Испания живял крал, който имал дефект в говора – фъфлел адски много човечецът. И за да не се чувства неудобно, наредил на всички хора да започнат да фъфлят и те. Именно затова сега в Испания всички си подгъват езика, като говорят! Пръснах се от смях. А представяте ли си да е вярно?
На следващия ден, зареден, се запътих и към националния парк с водопадите. Питах на рецепцията в хостела как да се добера до там, но това, което разбрах от момичето, което говореше само испански, и то само супер бързо бе, че трябва да продължа след хостела надясно, а аз това и без друго си го знаех.
И така, тръгнах надясно и се запътих към автогарата. Някъде по главната видях спирка и отидох да попитам хората на нея дали знаят нещо по моя въпрос. Там двойка влюбени французи около 50-те ми казаха, че и те са се запътили към водопадите и автобусът спирал на спирката. Таксиметровият шофьор, който следеше разговора ни с наострени уши през отворения прозорец на колата си, тъкмо това и чакаше. Веднага излезе с предложение за трима на цената на автобуса, на което ние не можахме да устоим и се метнахме веднага в автомобила.
Паркът с водопадите бе на около 15 км от градчето и придвижването не отне много време. Заедно с билета получих и карта, от която ми стана ясно, че ще ми отнеме почти цял ден да разгледам всичко, което трябваше да бъде видяно. Това бе добра новина, понеже за този ден и без това не бях планирал друго за правене.
Водопадите Игуасу („Голямата вода“ на езика на едно от местните индиански племена) се намират на границата на Аржентина и Бразилия и представляват цели 275 водопада. И макар да не са толкова известни както Ниагара, всъщност са два пъти по-пълноводни от него.
Националният резерват предлагаше най-различни маршрути и места за наблюдение на този природен спектакъл: да погледнеш отдалеч и да ти спре дъха, после по-отблизо и отдолу, където водата падаше с такава сила и бе толкова шумно, че и с цяло гърло да се дерях, пак щях да изглеждам като безмълвна риба на сухо. После пътеката ме отведе малко по нагоре и се озовавах между тях: на където и да се обърнех имаше само водопади. Накрая, с едно малко влакче стигнах чак до върха: там откъдето пада цялата тази вода, там, където парата се издига на 150 м и само няколко секунди бяха достатъчни, за да ми се намокрят и долните гащета.
Хубав ден наистина, а и то няма как другояче да бъде. Природата има свойството да отмива всичко от главите ни, та нали затова все тичаме при нея, като се понатоварим. А едно такова място, с такава зрелищна гледка, щеше да ми „държи влага“ месеци напред със сигурност.
На следващия ден отидох да се поразходя из градчето – беше малко и много симпатично, движех се успоредно на устието на река Парана и в един момент се озовах на място, където реката се разделя на още два ръкава. Именно тук се срещат цели три държави и съвсем ясно можеше да се видят на отсрещните брегове Бразилия и Парагвай.
Дори имаше нещо като импровизиран ферибот – огромен сал, на който можеха да се съберат точно две коли. Течението го разнасяше бясно по реката, но тези хора бяха толкова добри в работата си, че като по чудо всеки път улучваха отсрещния бряг.
Прескочих и до Bio Centro с представата, че ще е нещо по-различно от зоологическа градина, но единствената разлика беше, че птиците можеха да излетят на свобода когато си поискат. Всички други земни същества бяха поставени в клетки, терариуми или огромни помещения, заградени с мрежи.
На следващата сутрин имах полет за Салта. От хостела бяха така любезни да организират трансфер с микробус до летището и аз стоях отвън готов и го чаках да дойде. Времето минаваше, а той така и не идваше, и когато остана само един час до излитането на самолета ги накарах да звъннат отново на фирмата.
Те ме изгледаха странно, след което се обадиха и ми казаха без грам притеснение, че бусчето скоро ще дойде… Скоро… Бусчето дойде след още 10 минути, после тръгна да забира още хора от разни други хотели и хостели и в крайна сметка ни стовари 20 минути преди излитането на моя самолет.
Аз вече бях преминал през прединфарктно състояние и от студената пот бяха останали едва няколко капки по челото. Абсолютно безцеремонно прередих цялата камара народ пред гишетата, надеждата все още не беше умряла в мен, и подадох паспорта си на служителката, като я попитах дали има някакъв шанс да се кача в самолета за Салта. Тя се засмя и каза, че всички хора, които прередих, са за Салта и че нямало закъде да бързам, така или иначе самолетът щял да излети навреме с всички ни на борда. И наистина беше така, но как точно се случи не мога да ви кажа. В Южна Америка явно всичко бе възможно!
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!