ТИЛКАРА И ПУРМАМАРКА
Нямах резервация в Тилкара и тръгнах по главната да си търся хостел. Забих се в първия, оставих раницата на леглото и отидох до лобито да проверя какво има за правене тук. Градчето се оказа на повече от 10 000 години или едно от най-древните населени места в Аржентина. Най-голямата забележителност са археологическите разкопки Пукара де Тилкара, но реших, че там ще отида на следващия ден.
За днешния си харесах местност, наречена Гарганта дел диабло (Дяволското гърло). Не можах да разбера какво точно представлява, но и не ме интересуваше кой знае колко – нали щях да отида и да видя. Важното бе, че звучеше предизвикателно!
Преходът се оказа няколко часа, но пък гледката наистина си я биваше – огромна клисура, дълбока поне двеста метра, чийто край не се виждаше. Реших да се надвеся и краката ми потрепериха. Малко по-нататък можеше и да се слезе донякъде, като наградата беше един водопад, край който се припичаха и пийваха мате разни хора. Още с наближаването видях две жени да ми махат и да ми говорят нещо. Приближих и ги разпознах – бяха майката и дъщерята от хостела в Умауака! Бяха се съблекли по бански и се припичаха. Сипаха ми мате и останах да си говоря с тях за малко: жените бяха много усмихнати и позитивни, говореха само испански и комуникацията ни беше истинско забавление – както за мен, така и за тях.
На другия ден отидох да се поразходя из руините, като на входа преминах през ботаническа градина, в която 90% от всички растения бяха… кактуси. Толкова много видове никога не бях виждал и съм убеден, че и никога никъде другаде нямаше да видя. Пукара де Тилкара се извисяваше на хълм и представляваше древно селище, основано от племето омагуака около XII-ти век. Местните са се славели с добри познания в селското стопанство, тъкането и керамиката, но също така са били и добри воини. В селището са живели около 2000 души, като освен жилищни сгради е имало и обори за животните, места за извършване на религиозни церемонии и места за погребение… Но най-интересен бе фактът, че тук са били намерени следи от хора, живели преди цели 10 000 години!
По маршрута на Пабло следващата ми спирка бе Пурмамарка. Реших да проверя за хостел предварително и това се оказа доста добра идея: цените за нощувка бяха три пъти по-високи от тези в Тилкара. Градчето беше доста близо, автобуси имаше от сутринта до късно вечерта, затова реших да отида там само на еднодневна екскурзия и вечерта да се върна и да спя обратно в хостела. Речено-сторено!
В Пурмамарка нямаше кой знае какво да се види: малко градче, даже селце, а в центъра – един шадраван и голям пазар. Това бе всичко. Но не заради селцето бях дошъл аз, нито пък бях тръгнал да пазарувам или да гледам шадраван. Над къщите се издигаше Cerro de los Siete Colores или Хълмът със седемте цвята и беше лесно да го намериш, стига да вдигнеш поглед нагоре.
На края на селцето имаше едно възвишение и се качих на него, за да видя цветния хълм в цялата му величественост и блясък. Природата беше сътворила нещо невероятно красиво, приседнах и се вторачих. Не знам колко време беше минало, но вниманието ми изведнъж бе привлечено от едно друго природно чудо – от тия с космите, изплезения език и размаханите опашки. Дойде, поздравихме се и той реши да остане при мен. Постоях още малко, след което тръгнах да слизам и кучето тръгна след мен: той напред, аз след него. Кръстих го Перу – от perro (куче – исп.), ама с у накрая за българозвучност. И така Перу, за разлика от мен, очевидно имаше план за деня и аз реших да го оставя да ме води.
Първо ме заведе да си направим снимки на една огромна червена скала, а после тръгна през криволичеща и прашна пътека около крайните къщи на селцето. Тъкмо си помислих, че ме води у тях, като в крайна сметка излязохме на едно друго възвишение, а оттам гледката беше по-зашеметяваща дори от тази на седемцветната планина. Тук не просто се редуваха различно оцветени земни пластове върху скалите, тук по цялата долина се издигаха различно оцветени хълмове. Беше нереално, неземно, като в някоя приказка за друга планета. Постояхме малко да се полюбуваме на гледката, след което с кучето решихме да се поразходим из самата долина.
Отначало се движехме по утъпкан път между цветните хълмове, но изведнъж Перу рязко зави и тръгна да се катери по един от тях. Последвах го. Проблесна ми спомен, че някъде в селцето видях табела, че е забранено катеренето по скалите, но то тук и без това нямаше никой освен нас двамата, затова продължих след кучето. След около половин час най-накрая спряхме. От тази височина се откри такава зрелищна картина, че трябваше да си припомня, че ако искам да продължа да ѝ се радвам, трябва и да дишам.
Малко преди да се върнем обратно в градчето кучето ме изостави. А тъкмо се бях запътил за храна – и за мен, и за него. Не че не го намачках повече от необходимото, ама ми се искаше ей така за раздяла да му се порадвам още малко, а и да го нахраня. Животът обаче си го беше взел точно както и ми го предостави: напълно неочаквано и изненадващо. Следобеда изкарах на сянка под едно дърво в парка с шадравана в очакване на телефонно повикване. Исках да отида до Салинас Грандес – солниците, ширещи се докъдето ти стига погледът, но и там срещнах вчерашния проблем: трябваше да се съберем повече хора за бусчето. Бях дал номера си на шофьора, но той така и не звънна и в крайна сметка се прибрах.
Нямаше причина да се ядосвам: бях направил, каквото беше нужно. Отдавна съм проумял, че не можем да получаваме всичко, което искаме, а по-скоро това, което ни се предостави.
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!