ИПОРА̀

Ще започна разказа за това приказно място и за уникалното преживяване на този див остров с това как всъщност се озовах там. Историята започна още предната година докато работех в Лондон. Няма да навлизам в подробности защо чак след близо година бях повикан на среща в тази същата работа, за да се запозная с колегите си (с някои от тях отдавна вече се бях сприятелил), да бъда разведен из сградата (която знаех по-добре и от шефа си, предвид длъжността ми) и накрая да бъда почерпен в ресторанта в името на „новото начало“, което ми предстои… 

Там, на тази среща, всеки трябваше да каже нещо за себе си: нещо, с което смята, че се отличава от другите. Имаше колеги, които бяха наистина нови, както и хора, с които се познавах само визуално, затова реших да им споделя за начина, по който пътешествам. И така надве-натри им обясних как си хващам раницата, купувам си еднопосочен билет за някъде много далеч и се оставям в ръцете на Негово Величество Живота в определянето на сценария, по който ще се развива действието. 

Колегите останаха за малко безмълвни, след което започнаха да изстрелват един след друг въпроси. Искаха да знаят толкова много неща! Аз нямах нищо против да отговарям, но срещата трябваше да се движи по план и ръководителят прекъсна този непредвиден сеир и каза, че като приключим може да си задаваме въпроси колкото си искаме. А и в крайна сметка работим на едно и също място! 

Та именно там, на тази среща, един колега ми сподели за уеб сайта wwoof.net Каза, че е убеден, че ще ми допадне, и като се прибера вкъщи задължително да го погледна. Нямаше друга основателна причина този ден изобщо да се състои, така че като се прибрах се забих директно пред компютъра.

В сайта ставаше въпрос за нещо наистина много интересно – възможността да работиш като доброволец в различни страни по света срещу храна и подслон. Честно казано, никога не се бях сещал за този вариант по време на пътешествията си и още тогава си обещах, че ще включа и такъв вид преживяване в следващото ми пътуване. 

Два месеца преди да замина за Аржентина вече се бях регистрирал и разглеждах различните места, където можех да отида. Повечето бяха био ферми в различни краища на страната и работата беше свързана с отглеждане на плодове и зеленчуци. Ипора̀ обаче изглеждаше едно наистина много по-различно място и аз веднага изпратих кандидатурата си. Няколко дни след това получих потвърждение и остана само да уточним датите на престоя. Това беше всичко!

И ето ме, вече пътувах за там! Това, което знаех е, че мястото представлява нещо като био хотел насред безлюден остров, някъде в джунглата из делтата на реката Парана. Знаех, че там живее само собственикът на острова – Игнасио, и че се бяхме уточнили да работя цели два месеца. 


Колективната лодка в ролята на градски транспорт се клатеше силно от вълните в реката, точно както и аз се поклащах от надигащото се вълнение вътре в мен, докато пътувах към острова. След около три часа, когато в лодката бях останал само аз и един мъж, дойде и моят ред да сляза. Кеят се казваше Дон Силва и там трябваше да ме чака Игнасио. 

Момчето ме посрещна, запознахме се официално, след което се прехвърлихме на неговата лодка и започнахме да навлизаме в дива и безлюдна част на делтата. Начо (така викаха на всички, които се казват Игнасио) изглеждаше симпатичен млад мъж, а по лицето му се четеше абсолютно спокойствие и душевен мир. 

След близо час най-накрая пристигнахме в Ипора̀. Бяхме посрещнати от оглушителния лай на кучето му Орестес, с което веднага се сприятелихме. Започна да се здрачава и докато аз се настанявах в къщата, Начо се зае с приготвянето на вечеря. Определено нямаше време за оглед на самото място предвид падащия мрак. Седнахме на красивата тераса и под звуците на най-различни птици хапнахме и поговорихме малко, за да се опознаем. 

Освен почти еднаквите имена, разбрахме и че сме родени в една и съща година, даже на една и съща дата, но в различни месеци. Освен това се интересувахме от едни и същи духовни практики и четем едни и същи книги. Срещата ни надали беше случайна и нямах търпение да разбера как ще се развият нещата през идните дни. 


Следващият ден беше дъждовен. До обед само се канеше да завали, та успях да разгледам  горе-долу самото място. Имаше една голяма къща с кухня и работилницата на Начо на първия етаж, а на втория имаше голяма трапезария със спалня и тоалетна. По специално повдигната платформа от къщата можеше да се стигне и до втората кухня, в която беше направена глинена фурна. Също така имаше и три тоалетни и три бани, а в близост имаше кула с огромен варел за вода, който се пълнеше директно от реката и захранваше цялото място.  

От двете страни по красиви извити дървени пътеки се стигаше до два кея, от които можеш да се качиш на някое от канутата или пък да поседнеш на столче или шезлонг, за да се насладиш на природата. По тясна козя пътека през джунглата се стигаше и до спалните помещения за гостите. Бяха разположени на през 200 метра насред гората и представляваха огромни палатки върху дървени платформи, а вътре бе толкова чисто и уютно, че безпроблемно биха се конкурирали с някой тризвезден хотел. Всичко беше направено с много желание и майсторлък и изглеждаше много красиво. 

Начо се появи към десет часа само за да каже, че отива до Дон Силва да вземе приятелката си, качи се на лодката и замина. Малко след него започна да вали такъв силен дъжд, че като се прибраха и двамата бяха подгизнали и замръзнали. Запалихме печката в къщата да се постоплят и подсушат, а следобед понапече и се заловихме и с първата за мен задача – да реставрираме едно старо кану. 

Никой не бързаше за никъде: както Игнасио, така и приятелката му Кармен сякаш се бяха настроили на честотите и темпа на природата, комуникираха по-скоро с погледи, отколкото с думи и аз ясно можех да видя на колко по-бързи обороти работи умът ми в сравнение с техните. В главата ми все още препускаха безброй мисли, в повечето случаи изобщо не на място, но и знаех, че скоро ритъмът им щеше да се забави драстично. Тук, на острова,  нямах достъп до интернет, през седмицата щях да комуникирам единствено с Начо, да се занимавам с нови за мен неща и бързо щях да опразня главата си от целия ненужен боклук.

Много добро начало беше ставането в 5,30 всяка сутрин. Не че не можех и малко по-късно, но просто нямах друг избор. Имах аларма, която не можех да спра по никакъв начин, беше включена 7 дни в седмицата, 365 дни в годината! Представляваше малка красива птичка, която чукаше на прозореца със страшна сила. Първия път станах да я подплаша, ама то работа с луда птичка имали ли сте?



За първия уикенд в нашия зелен хотел нямахме резервации, затова с Начо се бяхме заели с ремонта на кануто, а Кармен се вихреше в кухнята. По едно време обаче Орестес започна да лае неистово и чухме мотора на приближаваща лодка. Отидохме да видим кой идва и се оказа, че това е семейството му. Бяха решили да го изненадат по случай рождения му ден, като дойдат неочаквано от Буенос Айрес. Много хубаво им се получи. Кармен сякаш обаче знаеше и затова се беше подготвила толкова добре с храната. Те пък донесоха вино и спретнахме една голяма маса на красивия кей, в непосредствена близост до реката. Игнасио определено е от щастливците с голямо и сплотено семейство. Има три сестри – Инес, Мария и Лаура но на острова бе само Мария, защото Инес бе заминала за месец в Европа, Лаура имаше малко дете и бе останала да се грижи за него. Майка му и баща му имаха вид на преподаватели и точно такива и се оказаха! Не можех да разбера всичко, за което си говореха, но определено през цялото време беше нещо забавно, та заразителният им смях не сваляше усмивката и от моето лице. 

Освен че празнувахме рождения ден на Игнасио, също така празнувахме и годишнина от създаването на Ипора̀. Баща му ми разказа как преди 5 години го оставил тук, на брега на реката насред джунглата с едно мачете в ръката, и колко притеснени били всички за него и за „откачения му план“. Представих си колко трудно е било и с колко много труд се е стигнало до сегашния момент, в който вече имаше толкова много постройки и удобства. Та той дори беше построил и къща за родителите си: къща, за която само знаех и не бях виждал още.  

Родителите му тръгнаха да се прибират в ранния следобед, но Мария остана на острова. Беше си взела отпуска от работата и щеше да е с нас цяла седмица! От няколкото часа познанство можех да кажа едно нещо за нея, и то със сигурност: чувството ѝ за хумор бе покъртително! Бях убеден, че ме очаква седмица, изпълнена с доста смях и забавни моменти.

С Мария

В първия ден от новата седмица бях командирован в зеленчуковата градина. Тя представляваше една огромна и заравнена камара с пръст, върху която имаше всякакви други растения, но не и зеленчуци. Идеята беше да премахна всичко ненужно с помощта на едно мачете (какъв Робинзон си, ако нямаш мачете) и после да засея поникналия вече разсад от тиквички. Бая пот се изля, бая бой с мачетето, но работата беше свършена много добре.

Вечерта Начо и Мария казаха, че ще отидем да ветроходстваме из открити води. Еее, нямаше такъв кеф, честно ви казвам. Игнасио имаше един ветроходен катамаран и минахме покрай неговата къща да го вземем. Мария се прехвърли на него да го управлява, а аз придържах въжето, завързано за камарана, и така с моторната лодка през лабиринта от ръкави стигнахме до края на делтата. Залезът беше близо, небето – убийствено красиво, а някъде там в далечината се виждаха небостъргачите на Буенос Айрес. 

Начо завърза моторната лодка в едни тръстики и с Мария опънаха платната на катамарана. След това отпрашиха нанякъде и ме оставиха в лодката, без да кажат и дума. Признавам си, че отначало се чувствах доста неловко, после усетих и надигащия се гняв: „да ме зарежат те тука насред нищото…“, а после загрях, че катамаранът е двуместен и започнах да се смея на собствения си акъл. 

Не след дълго се завърнаха и с Игнасио се разменихме. Мария дръпна някакви въжета и започнахме да се движим все по-бързо и по-бързо през океана. Водата беше ледена, имаше вълни, които се разбиваха буквално в нас, но надигащия се адреналин притъпи всякакво усещане за студ. Даже напротив – колкото повече ледени вълни ме заливаха, толкова по-голям кеф усещах! 

Мария призна, че няма много опит с ветроходството, но ако сме паднели, брат ѝ щял да дойде и да ни спаси. Още по-интересно ми стана! От време на време една дълга колкото целия катамаран тръба рязко преминаваше от крайно ляво в крайно дясно заради смяната на посоката на вятъра. Тази тръба на няколко пъти едва не ме цапардоса по главата, но някак си всеки път инстинктивно залягах, като понякога го осъзнавах едва няколко секунди по-късно. 


Незабравим ще остане този момент в съзнанието ми – аз и откачената Мария, яхнали катамарана, препускащи с бясна скорост през ледените вълни и виещи като вълци, колкото ни глас държи! След това дойде и залезът и докато се завлечем до острова комарите ни бяха направили на решето, но и грам не ни пукаше. Бяхме се заредили с толкова много енергия, че нямаше никакъв проблем да споделим малко от кръвчицата ни на гладните и настървени насекоми.

This Post Has 2 Comments

  1. Николай

    Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.

    1. Ignat

      Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!

Вашият коментар