САЛТА И КАФАЯТЕ
Докато пътувах обратно към Салта получих съобщение от Пабло. Питаше ме къде точно се намирам. Обясних му накъде съм се запътил, а той ми даде номерата на две момчета – италианец и испанец, които му гостували преди няколко дена, и били тръгнали в същата посока като моята. Писах им веднага и се разбрахме на следващия ден да се видим в центъра на града. Така и стана.
През деня се поразходих из Салта – доста голям, красив и впечатляващ град. Енергията почти нямаше допирна точка с тази на Буенос Айрес, но не ме разбирайте погрешно. Градът си имаше собствен чар, храна, забележителности и хора, които ще ви омагьосат по различен начин. Усещах, че определено започвам да се влюбвам в Аржентина, но то и нямаше как да бъде другояче. Аз наистина не можех да намеря нито един кусур на тази страна.
Вечерта се срещнах с Фабиано и Барт. Момчетата бяха на моята възраст, пътешественици, и на бързо решихме да си намерим кола под наем за следващия ден и да се разходим до Кафаяте. И двамата говореха много добре испански (особено испанецът, ха-ха-ха) и обиколихме поне пет фирми за отдаване на автомобили, в които момчетата договаряха цени, намаления, като в крайна сметка си харесахме един фиат.
Сутринта, преди да потеглим по над 200-километровия изключително живописен път за Кафаяте, минахме през автогарата на града и подбрахме Раян – младеж от Австралия, когото Фабиано беше намерил сутринта в чата на couchsurfing.com. Така в четиричленен състав потеглихме на юг.
Компанията ни беше много добра! През целия ден не усетих нито една дума, нито едно действие от когото и да е от нас, което да не беше на мястото си. Говорехме на общ език (в никакъв случай не ме разбирайте буквално), мислехме еднакво и действахме като една добре синхронизирана машина. Животът ни беше събрал от четири различни държави, но още от самото начало забравихме за различията си и се държахме като братя.
Докато Фабиано шофираше, Барт навигираше. Определено се беше подготвил с информация за днешното пътуване. Знаеше всички „горещи точки“, на които трябваше да спрем, докато се движехме из завладяващо красивата Lerma Valle (долината Лерма) – Garganda del Diablo, Amfiteatro, Quebrada de las Conchas и разни други невероятни творения на природата. Аз отново нямах представа къде отиваме и какво ще видим, но този път имаше по-неподготвен дори и от мен – Раян. Той дори си нямаше и представа, че днес ще пътува с нас, предвид начина, по който го забърсахме от автогарата.
Кафаяте – малко и китно градче, известно с производството на висококачествени вина, отглеждането на красиви коне и вечната пролет, ни посрещна със слънчево време. Из центъра беше тихо и спокойно, хората не бързаха за никъде и се усмихваха, когато погледите ни се срещаха. Седнахме в едно заведение да опитаме виното. Първо червеното, после и бялото. Не съм експерт в тая област, хубави вина бяха. Поговорихме си, посмяхме се, после минахме и през едно пазарче за сувенири и стана време да се прибираме. Докато отново пресичахме красивата долина Лерма уцелихме момента на залеза на слънцето. Видяното през прозорците на колата бе толкова красиво, че се запечата като ясен спомен, който надали ще забравя някога.
Стигнахме в Салта късно вечерта, оставихме колата и тръгнахме да се разхождаме. Наближаваше полунощ и вместо хората по това време да са вече по домовете си се случваше точно обратното. Главната улица се бе превърнала в базар, из който едва можехме да се разминем. Навсякъде по земята имаше наредена стока и продавачите се надвикваха с пълни гърла. Подминахме ги и продължихме с разходката. Момчетата предложиха да отидем на пеня. Не можах да разбера какво точно представлява това нещо, но веднага приех предложението.
И така, в един момент стигнахме до улица, на която нямаше нищо друго освен кръчми. Бяха наредени една до друга от двете страни на булеварда, по който дори и движението на колите бе спряно. За всяко от заведенията имаше човек, който къде сам, къде с помощта на група танцьори, се опитваше да ни привлече вниманието. А вътре – жива музика, още танцьори, хвърчащи сервитьори с пълни табли и много народ.
Избрахме си пеня със звучното име „Ел кордон“ (кактусът, исп.). Прекрасен завършек на деня! Насладихме се на аржентинската кухня, фолклорни танци, вино, дори ни издърпаха от масите на дансинга, та и поиграхме. Купонът се вихреше до малките часове, а улиците си оставаха все така оживени. Определено аржентинците не си поплюваха и знаеха как да се забавляват!
И така, времето до встъпването ми като доброволец в джунглата изтичаше. Имах точно два дена преди да се кача на лодката и да замина за острова някъде там, дълбоко в делтата на реката. Единия ден изкарах в автобус – трябваше да премина над 1500 км и да се върна обратно в Буенос Айрес, а другия изкарах с Пабло. Той беше така добър да ме приюти в дома си, въпреки че в този ден имаше гостенин – един висок французин на име Жилермо.
Тримата решихме да вечеряме навън и Пабло ни заведе в някакъв доста богаташки квартал в близост до Тигре. Беше от типа на затворените комплекси и освен всички лъскави неща, които можете да си представите на подобно място, имаше и марина за яхти. Имаше доста заведения за хранене и ресторанти и ние се спряхме на един италиански. Храната беше невероятно вкусна, но не мога да разбера защо продължава да набира скорост тая тенденция с малките количества? В чинията си имах точно 10 равиола – толкова, колкото бих излапал само за проба дали се получават вкусни, докато ги приготвям…
Вечерта мина много забавно. Вече не мога да се сетя каква точно тема бяхме подхванали, но си спомням едно – на другия ден имах толкова силна мускулна треска от смях, че не можех да си поема дълбоко въздух. Време ми беше да се разделя отново с Пабло и да се кача на лодката. Благодарих му от сърце за всичко, което направи за мен – за гостоприемството, за организацията на цялото ми пътуване до момента, за това, че дори дойде да ме изпрати на пристанището. Пак щяхме да се видим – това беше повече от ясно. Бях много щастлив, че Животът ми го изпрати. Дадох си сметка, че ако Лукас не се беше покрил два дни преди полета за Аржентина, най-вероятно нямаше да се запозная с него и това наистина щеше да е много, много жалко. Само че реалността беше различна и по всичко личеше, че отново ми съдейства.
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!