ПОЧТИ КАТО НА МАРС, НО С КАКТУСИ
Кацнах в Салта и бързо се придвижих до автогарата с някакъв микробус. Не беше станало още пладне, затова реших, че имам шанс да си намеря автобус до най-северната точка от маршрута, съставен от Пабло.
Оказах се прав: имаше автобус до Умауака, който тръгваше след по-малко от час. Нямах време да проверя къде точно отивам, дори нямах идея, че отново съм сменил климатичния пояс, но когато потеглихме с автобуса и погледнах през прозореца започнах да придобивам лека-полека представа къде се намирам. Беше планинско, с красиви високи върхове наоколо, само че не си го представяйте зелено. Този цвят отсъстваше. Навън беше пустиня и нямаше почти никаква растителност като изключим кактусите. Приличаха на човешки силуети, разпръснати по склоновете и изглеждаха така, сякаш всеки момент ще махнат с ръка за поздрав.
Пътуването продължи доста дълго, но пък пейзажът отвън беше зашеметяващ, та изобщо не скучаех. В предпоследното градче се качи едно момче и седна до мен. Видя, че съм турист, и ме заговори. Стана ясно, че и двамата пътуваме за Умауака и ме попита дали има къде да отседна. Докато чаках автобуса на автогарата в Салта се бях заел да си резервирам хостел, та този път имаше къде да спя и му отговорих положително. Държеше да разбере как се казва хостела, понеже той самият също стопанисвал хостел и му бе интересно дали пък нямаше да отседна в неговия. Е, не отивах там, но пък Маурисио ме покани на по бира при него – имало и бар, така че щяхме да се видим отново със сигурност.
Като пристигнахме вече беше станало тъмно, а също така и много, много студено. Макар че се намирах в пустинята, надморската височина беше около 3000 м и през нощта температурата падаше на около 4 – 5 градуса. Намерих набързо хостела, стоплих се и умората от пътя си каза думата. На бар при новия ми приятел щях да отида, но не и тази вечер.
Сутринта на закуската в хостела се запознах и с другите гости. Имаше две жени – майка и дъщеря от Кордоба, тръгнали да пътешестват за две седмици, група от Франция… И Патриция – младо момиче от Буенос Айрес, тръгнало да пътува с китарата си ей така, без план и график. Работеше в хостела и вместо заплата получаваше легло и закуска. Днес почиваше и ме попита дали искам да си изкараме деня заедно. Приех на драго сърце, разбира се.
Стартирахме с изкачването на хълма в близост до градчето, а после девойката реши да ме заведе и в съседното село – Килмес. Хванахме си автобус дотам, после преминахме през малките и тесни улички чак до гробището и накрая тръгнахме из дивото. А то – досущ приличащо на повърхността на Марс. Всичко наоколо беше червено – и скалите, и земята, и парещият вятър. Добре, че от време на време пред нас заставаше някой висок и строен кактус, иначе наистина губех представа, че съм на планетата Земя.
По време на разходката ни Патриция спомена, че през вечер работи и като певица в бара на друг хостел в градчето. Досетих се за момчето от автобуса и я попитах директно дали случайно шефът ѝ там не се казва Маурисио. Тя потвърди и ме изгледа малко подозрително, а аз ѝ казах, че сме приятели и довечера сме канени на по бира.
Вечерта отидохме в „Ла пуерта верде“ – въпросния хостел с бар. Оказа се доста шикозен и модерен, имаше немалко посетители, жива музика и Маурисио не спираше да ни носи бири. Прибрахме се силно подпийнали в малките часове на нощта, а на сутринта Патриция едва не се успа за приготвянето на закуската.
Беше ми останало само едно нещо, което трябваше да посетя в Умауака – цветната планина Хроникал. За да стигна дотам обаче трябваше да се кача на пикап, който да ни превози 30 км през пустошта. Отидох на сборния пункт на пикапите и се метнах в един, в който вече имаше една жена. За да тръгнем ни трябваха още двама. Следващите два часа преминаха в чакането им, но не си мислете, че ни е било скучно. На жената от Буенос Айрес ѝ беше безкрайно интересно да слуша за България, да гледа снимките ми на телефона от морето, от Родопите, от събора на село, където пя Нелина и целия ден се вихреше хоро чак до тъмно. В крайна сметка никой не дойде и се разделихме – тя, за където и да отиваше, а аз трябваше да пътувам за Тилкара: следващото по ред място от безкрайния списък на Пабло.
Минах през хостела да се сбогувам с Патриция, взех си раницата и отпраших към автогарата. Бяха минали десет дена откакто започнах пътешествието и усещах, че в мен се надига все повече и повече онова усещане на пълна свобода. Все по-рядко се сещах за „нормалния“ начин на живот: този с повтарящото се ежедневие и рутината, в който само от време на време се случваше нещо ново.
И какво му е толкова хубавото? Ами това, че с качването в поредния автобус затваряш една страница и в нея можеш да оставиш всичко, дори и представата за себе си; и със слизането да отвориш нова и в нея да не намериш нищо от предишната. Дори можеш да пробваш да бъдеш някой друг и никой няма да го забележи. Ей така – да не знаеш къде точно отиваш, кого ще срещнеш, дори къде ще спиш. Да имаш само една раница на гърба си и в нея да се побира всичко, което притежаваш, като в крайна сметка знаеш, че дори и да я изгубиш, пак ще се оправиш някак си.
Ден след ден умът започва да осъзнава, че предварителните му сметки и очаквания са си чиста загуба на време и скоро затихва победен. Там някъде започвах да вдишвам това, което наричам свобода, ама от тая с главно С. И колкото повече времето минаваше, толкова по-дълбоки вдишвания правех.
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!