Още в първите дни от пребиваването ми повдигнах въпроса за риболова и разбрах, че Игнасио бе един наистина много сръчен и талантлив човек, но в сферата на рибите го нямаше никакъв. Все пак изнамери някакви въдици в прах и паяжини, та се заех да разбера има ли риба в реката или не. 

Намерих червеи и още с хвърлянето започнаха да се хващат мохерас – дребосъци колкото показалец и толкова пъргави, че рядко стигаха до кофата с водата. А попаднеха ли там, безпроблемно се изстрелваха като ракети и се връщаха обратно в реката. Наложи се да покривам кофата с капак, за да предотвратя долното им бягство. Бях решил, че ще ги изпържа в тигана, но Начо ме светна, че мога да ги използвам за примамка, за да уловя нещо по-голямо. Брей, какво ли се криеше в тези мътни води? 

Още в първите ми опити с голямата кука имах улов. Беше се закачила една тарарира, която приличаше по-скоро на риба от Пандора (планета от филма „Аватар“), отколкото от Земята. Докато я вадех от реката вече бях наддал вой и Игнасио беше захвърлил работата и тичаше към мен. Протегнах да я уловя с ръце, но рибата изненадващо посегна да ми захапе пръстите. Начо ме бутна, хвана въдицата и я изкара на тревата. Взе един нож, цапардоса я по главата с дръжката и я утрепа. Каза ми да бъда много внимателен с тия риби, защото били доста агресивни. Ти да видиш, риболовът щеше да е много интересен!


Седмицата премина в работа по кануто, събиране на дърва и разни други дейности, а през уикенда имахме цели 3 резервирани от общо 4-те палатки за гости. Падна голямо готвене и голямо миене на чинии, но пък си изкарахме невероятно добре с гостите ни. 

В началото на поредната седмица Игнасио бе решил да ходи на „приключение в дивото“ – така се изрази. През моя поглед начинът му на живот изглеждаше именно приключение в дивото, но за него този израз явно имаше друго измерение. Взе един хляб, малко плодове и вода за пиене, след което се качи на каяка си и каза, че ще се прибере след два дена. Попитах го къде отива, а той каза, че не знае отговора, като идеята му е просто да гребе в делтата и да спи под звездите. Предложи ми да отида до Буенос Айрес, ако не искам да скучая, но аз категорично отказах. Как бих пропуснал тази възможност да остана съвсем сам на безлюден остров! Заръча ми да довърша и боядисам кануто и замина. 

Първото нещо, което направих, бе да си сваля дрехите! И без това нямаше никой освен Орестес, който ту ме гледаше ту в очите, ту в онази ми работа. След това свикна и спря да ми обръща внимание. И така, дори и без листо премина целият ми ден! Гол готвих, гол ядох, гол хващах риби и гол плувах в реката. Идеята да боядисвам кануто гол не се оказа толкова добра, но ми беше все тая! Дори накрая се качих чисто гол на кануто и с Орестес направихме дълга разходка по реката.

Вече бяха минали две седмици, откакто пребивавах на това приказно място, и ден след ден връзката ми с природата ставаше все по-осезаема. Телефонът ми стоеше в джоба на раницата и нямах никаква връзка с външния свят, а единственият, с който можех да си комуникирам, бе толкова уравновесен и спокоен човек, че не пораждаше никакво вълнение в ума ми.

И така в един момент започнаха да се появяват до скоро невидимите за мен неща. Например бях толкова запознат с различните звуци на птиците през деня, че преспокойно можех да кажа колко е приблизително часът само по техните песни. Поради голямото влияние на вятъра върху прилива и отлива на реката станах толкова осъзнат за него, че веднага долавях внезапната промяна на посоката му. Задухаше ли от юг – идваше потоп и водата понякога стигаше чак до прага на къщата. А идваше ли от север, изпразваше коритото на реката, която понякога заприличваше на кално дере.



В едно такова състояние на липса на натиск от страна на ума, в състояние на не-мислене за нищо, в мен започна да изгрява едно по-особено състояние на радост и щастие, което дотогава не бях изпитвал. Още със събуждането бях усмихнат: на птичката, дето чука по прозореца, на Орестес, който бе започнал да прекарва нощите пред моята врата, а не пред Начовата – усмихвах се буквално на всичко. Имах толкова много жизнена енергия, чувствах се в пълен синхрон със себе си и с природата. Определено разбрах, че радостта е мое естествено състояние и не бе нужно нещо да се случи, за да се появи. По-скоро беше обратното: трябваше цялото това движение в преследване на неща да спре, целият този излишен поток от информация да секне, за да изгрее истинската радост от самия живот. 

Игнасио определено бе стигнал до това заключение далеч преди мен. Той дори не боравеше с пари! Сестра му Инес бе тази, която се грижеше за финансовата част, и той дори нямаше банкова сметка. Тя се грижеше за уеб сайта и за намирането на клиенти.  Завидях благородно на начина му на живот. Признавам си, че в началото ми се виждаше странно и си мислех, че надали мога да живея за постоянно по този начин, но истината трябва да бъде казана. Пътят, който всеки от нас трябва да извърви, не е навън, а навътре. Навън има безброй неща, които ни примамват и ни обещават щастие, но то винаги е мимолетно и си тръгва всеки път.

Всички ние имаме свободен избор и можем да управляваме живота си, както сметнем за добре. Никой не ни притиска с време и крайни срокове и така живот след живот можем да продължаваме да преследваме тези външни залъгалки, обещаващи ни мир и хармония. Игнасио обаче бе поел по пътя навътре и се бе погрижил да му е максимално комфортно. По пътя в опознаването на истинската си същност, пътят, който щеше да го доведе до непресъхващия извор на радостта и щастието. До извора, от който се появяваше самият Живот!

This Post Has 2 Comments

  1. Николай

    Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.

    1. Ignat

      Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!

Вашият коментар