ЕПИЗОД 6: АРЖЕНТИНА
БУЕНОС АЙРЕС
Често докато пътувах из Аржентина хората ме питаха защо съм избрал да дойда в тяхната държава. И всеки път се чувствах адски неудобно като чуех този въпрос. Та нали тук бе мястото да кажа, че съм дошъл заради красивата им природа, заради слънчевите и приветливи хора, заради най-доброто говеждо или пък заради виното…
Но истината не беше такава. Освен географското ѝ положение и това, че се говори на испански, не знаех почти нищо друго за Аржентина. Та аз дори нямах ясна престава какво точно е Патагония – държава ли, град ли? Месо не ям от години, а и отдавна гледам на планетата като на едно уникално красиво място и не я деля на части.
Казвах им истината – че съм дошъл, защото така съм го усетил отвътре, че само като си кажех „Аржентина“ усещах силен прилив на енергия. В повечето случаи хората не ме разбираха, но аз и не търсех разбиране. Всъщност, признавайки си, че не зная почти нищо за държавата, в която се намирам, хората веднага започваха да ми дават полезна информация и съвети, което от своя страна ме убеди още повече, че за приключенията ми наистина не е нужно да се подготвям предварително с информация.
Малко преди да замина за Аржентина се свързах с моя приятел Лукас – аржентинецът, с който се запознах преди години във Венесуела, и му казах, че скоро ще посетя неговата страна. Той много се зарадва и дори ме покани в дома си за първите няколко дена от пътешествието. Уговорихме се, че ще ме чака на летището в Буенос Айрес, но два дни преди полета той внезапно спря да отговаря на съобщенията ми и дори ме изтри от Фейсбук. Не се ядосах на постъпката му, по-скоро се ядосах на себе си затова, че бях пренебрегнал едно от основните си правила, а именно да кацам съвсем сам в напълно непозната страна. Животът веднага се беше намесил още преди пътуването и реших, че това е много добър знак.
И ето че заминах! Нямах никакви проблеми на летището и от него бързо се трансферирах до хостела, който резервирах час преди полета до Буенос Айрес. Бях изморен, а и часовата разлика си каза думата, та още в 18 часа местно време едва стоях буден. Заспах рано и се събудих чак на сутринта – свеж и готов за началото на приключението повече от всякога!
През първите пет дена се впуснах в опознаване на Буенос Айрес. Далеч съм от идеята да ви занимавам с всичките забележителности на града, до които се докоснах. Бях си съставил план с местата, които исках да видя: излизах рано сутринта и се прибирах по тъмно. Движех се по списък, който бях направил от няколко видеа в YouTube – от тези с класациите като „20-те неща, които не трябва да пропуснете в Буенос Айрес“, или пък „Buenos Aries – the best travel guide“. Като изгледате 4 – 5 такива, определено ви става ясно кое да видите в града и кое – не.
Буенос Айрес (добър въздух на испански) носи името си неслучайно. През града се носят свежи въздушни маси, идващи от океана, и въпреки многомилионното си население въздухът е чист и свеж. Латиноамериканският Париж – така го наричат, се оказа един наистина красив и модерен град и на пръв поглед доста приличащ на европейски. Предвид огромното количество преселници главно от Испания и Италия, архитектурата на сградите определено носи техния отпечатък.
Объркването нямаше как да трае твърде дълго: погледът ми често биваше привлечен от хора с термос подмишница, засмукващи нещо през метална сламка (мате – традиционната латиноамериканска напитка, характерна за Аржентина и Уругвай); до ушите ми достигаха звуците на тангото; и още: Латинска Америка си има своя собствена миризма, която не бих могъл да сбъркам никога вече.
След няколко дена получих съобщение от www.couchsurfing.com от Пабло – аржентинец, приблизително на моята възраст, който предлагаше да се видим през уикенда и да разменим малко опит. Разбира се, приех на драго сърце.
Живееше в Тигре – квартал в покрайнините на Буенос Айрес, но далеч не си го представяйте като нашите крайни квартали. Тигре бе в непосредствена близост до делтата на река Парана и беше много популярен заради многобройните корабчета, яхти и лодки от него към делтата. Беше много подходящо място да избягаш от шумния град и да се поразходиш из красивите алеи до реката или пък да седнеш в някое от многобройните кафенета.
Още в 9 сутринта бях вече там. Отне ми около час от „Ретиро“ – централната гара. Влакът беше много удобен и комфортен и, минавайки през различни квартали така се бях зазяпал, че не усетих времето въобще. С Пабло се намерихме много бързо и лесно и само 10 минути по-късно вече си говорехме като стари приятели, които не са се виждали отдавна. Беше пътешественик, обиколил вече немалка част от този чуден свят, и прескачахме от една тема на друга, сякаш времето ни притискаше.
В крайна сметка решихме все пак да съставим някакъв план за деня и тръгнахме да изпълняваме първата част от него. За целта трябваше да отидем до къщата на майка му и да измъкнем от задния двор един двуместен каяк. С него щяхме да се вкараме в малко приключение из делтата на реката. Пристъпихме към изпълнение. Къщата се оказа само на 15 минути пеша, а и реката беше близо, и ето че само след час, откакто се бяхме срещнали, вече плавахме заедно в червения каяк и се заливахме от смях, когато вълните от някой близък кораб едва не ни потапяха.
Пабло познаваше този лабиринт на реката от преплитащи се ръкави и ние навлизахме все по-навътре в делтата. От двете страни имаше къщи – някои бяха бунгала за почивка и релаксация, но имаше и такива, в които хората си живееха за постоянно. Акостирахме пред вилата на негови приятели. Те не бяха там, но това не ни попречи да откъснем по някой друг портокал от градината им и да продължим разходката през утъпканите пътеки между къщите.
Всички те бяха вдигнати поне на метър и половина над земята. Пабло обясни, че приливите и отливите са толкова големи тук че дори и на тази височина понякога се случва къщите да бъдат наводнени. Дори разказа за толкова силни приливи, че улиците на Тигре понякога стават на реки. Беше ми безкрайно интересно да слушам за делтата и за живота в нея, защото само след две седмици ми предстоеше преживяване свързано с реката. Щях да живея и работя като доброволец на остров в същата делта, но доста по-навътре. На няколко часа от тук, на място толкова отдалечено и диво, че спокойно можеше да се нарече джунгла.
Завърнахме се в Тигре в късния следобед, прибрахме каяка и отидохме да пием по нещо. Докато се опитвах да пресуша еднолитровата стъклена бутилка с бира (тук половинки няма), Пабло ме попита какво ще правя, докато започна като доброволец. Честно казано, нямах и идея. Знаех, че вече не ми се стоеше в Буенос Айрес, но и нямах грам идея къде искам да отида.
Имах на разположение две седмици и моят нов приятел от Аржентина веднага се зае със задачата да уплътни всеки един ден от оставащото време. За начало предложи да пропътувам над 1000 км и да отида на север, за да видя забележителните водопади Игуасу. После трябваше да премина още по-голямо разстояние и да достигна до Салта – някакъв далечен град, и да започна да се движа по главния път за Боливия, като ми бе посочил в кои градчета да се отбия. Така бях нашарил картата в телефона си, че не виждах как ще успея да видя всички места за времето, с което разполагах.
Започна да се здрачава и на този прекрасен ден взе да му наближава краят. Разделихме се с Пабло без кой знае какви церемонии – и двамата бяхме убедени, че след две седмици ще се видим отново. Погледнах познатия блясък в очите му и още тогава разбрах, че току-що отново получих най-големия дар, който животът може да ми даде. Приятел!
Аржентина е страхотна дестинация и много желая един ден да я посетя.
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!