КАЦАНЕ В ЛИМА, ЗАДЪРЖАНЕ ЗА КОНТРАБАНДА И ПРОВАЛЕНИЯТ ПОЛЕТ
Благодарение на жената, с която се свързах още докато бях във Венесуела, знаех къде точно отивам: в Пукалпа, малко градче насред амазонската джунгла.
Кацнах в Лима привечер и чак на следващата сутрин имах полет до там. Още на летището в Лима се усети разликата между Венесуела и Перу. Тук вибрацията беше някак си по-висока, погледите бяха по-дружелюбни, усмивките по лицата бяха повече.
Не знаех колко време ще пребивавам в джунглата, нито в държавата като цяло, но докато вървях през коридорите на летището видях плакат на Мачу Пикчу и веднага разбрах, че това ще е нещо, което ще видя със сигурност, докато съм тук. Как точно и кога, щях да разбера по-нататък. Сега трябваше да си взема куфара и да си намеря удобно местенце в летището за през нощта.
Отидох до багажната лента и зачаках. Малко след това и куфарите започнаха да излизат един по един, а между тях смело крачеше и душеше красива немска овчарка. Кучето мина покрай моя куфар, завря нос, след което изджавка няколко пъти. Полицаят, който стоеше от другата страна на каишката му, наостри вежди. Не бях кой знае колко притеснен, понеже знаех съдържанието на куфара си, затова смело отидох и го дръпнах от лентата, след което полицаят любезно ме помоли да го придружа. Отидохме в малка стаичка, в която трябваше да отворя куфара.
И така – за всичко бе виновен един банан. Даже и не помнех, че съм го пъхнал там. Внасянето на храна било забранено, така че, бананът беше конфискуван, аз писах половин час обяснения, а кучето получи няколко целувки и от полицая, и от мен за добре свършената работа. Какво да го правиш – душичка! А и аз време имах бол, така че малко неочаквана емоция ми беше добре дошла.
Нощта преспах на три слепени седалки. Полетът за Пукалпа беше в 7 сутринта и още в 5 и половина се наредих за качване в самолета. Падна ми се седалка на първи ред до прозореца. След излитането си наврях слушалките в ушите, усилих музиката и затворих очи. Заради зачестилите полети напоследък летенето вече беше започнало да ми става безинтересно. След двайсетина минути усетих някакво напрежение и отворих очи. Изражението на лицето на човека до мен подсказваше тревога. Махнах си слушалките и от него разбрах, че поради технически проблеми се връщаме обратно в Лима.
Двадесет минути по-късно самолетът се снижаваше над пистата. Двигателите ту бучаха силно, ту рязко спираха и това още повече нагнети атмосферата в самолета. През прозореца виждах, че сме много близо до кацане, но самолетът все още летеше с висока скорост. Пилотът го изправи и отново полетяхме нагоре. Направихме заход над бреговете на Тихия океан и пак започнахме да се снишаваме. Отново неуспешно кацане. В самолета вече можеше да се чуят плач, викове, молитви… На третия път пилотът реши да приземи самолета въпреки високата скорост! Пораздруса и поразтресе доста повече от нормалното, но за щастие без никакви произшествия.
Час и половина след това вече летяхме в друг самолет по същата дестинация и до приземяването оставаше малко време. Бях малко притеснен дали жената от имейла ще ме чака на летището, след като полетът закъсняваше. Самолетът започна да снижава и през прозорчето се виждаха очертанията на града. А той – нещо, което до момента не бях виждал: колиби и сламени покриви, тук-там някоя по-голяма къща и пътища без настилка. Замислих се дали самолетът ще може да кацне на писта без асфалт, после се замислих дали изобщо ще сляза от него, ако успее да кацне…
И така – асфалт на пистата имаше, даже имаше и по централните градски улици. Куфарът ми дойде потрошен и с липсващи колелца. Влачейки го след себе си, излязох от летището, а там наистина ме чакаше Силви – жената от имейла!
СРЕЩАТА СЪС СИЛВИ И РЕЗЕРВАТЪТ В ДЖУНГЛАТА
Силви – българка по произход, отдавна напуснала родината, бе слаба и стройна жена на средна възраст. След като се запознахме официално и се прегърнахме за добре дошли, тя предложи да отидем в центъра на града и да седнем на по сок някъде и да поговорим. За целта трябваше да се метнем на една моторизирана рикша, на която трябваше да събера и куфара си. Беше невъзможно. Единственият вариант бе да го придържам от външната страна на превозното средство. И така, само петнадесет минути след кацането ми, насред джунглата аз се возех на нещо, на което не съм си и представял, че ще се кача; седнал до жена, която всъщност не познавам, с едната ръка хванал здраво и без друго разнебитения куфар.
Помислих, че сънувам. Често сънувам цветно и детайлно. Нали знаете, като когато в сънищата нещата станат прекалено много в стил „Алиса в страната на чудесата“. Не знам за вас, но в такива моменти аз определено се усещам, че сънувам. Твърде странните и чудновати неща ми идват в повече; малко след това магията се разваля и се оказвам в леглото.
Там, на рикшата, даже се ощипах по крака, макар да знаех, че не е сън. И наистина не беше! Животът наистина може да е пълен с чудеса: такива, от които за миг или два да се усъмниш в достоверността на възприятията си. Усмихнах се широко, даже започнах леко да се смея. Бях щастлив от факта, че случващото се бе реално, че няма да се събудя в удобното ми легло, а че приключението, в което участвам, ще продължи! Всъщност приключението, за което ми беше трудно да повярвам, че е реално, тепърва започваше!
Бяхме седнали в улично кафе и слънцето припичаше там нейде от обратната страна на небето. Силви искаше да знае малко повече за мен и най-вече за подбудите ми да пия аяуаска, като дори още в самото начало ме попита дали боледувам от нещо. Това бе така, понеже в повечето случаи аяуаска служеше за лечение на болести, пред които медицината е безсилна. Поясни, че отговорът ми трябва да е максимално точен предвид това, че всеки шаман е различен, и даде сравнение с докторите в познатата ни медицина. Както има очни, кожни, травматолози, психолози и т.н. специалисти, така и шаманите се различават според това, което лекуват в аяуаска церемониите.
Казах ѝ, че се радвам на добро здраве и че желанието ми да пия аяуаска е подбудено по-скоро от духовна гледна точка. През последните години бях започнал да медитирам и това, което виждах и усещах по време на медитация, все още беше слабо, бледо и не толкова ясно и бях чел, че отварата определено ще ми помогне в подобряването на духовните ми практики.
Силви леко се усмихна, след което сподели, че при нея всичко започнало преди години с непрекъснато главоболие. Имала възможност да се лекува в елитни болници както у нас, така и в западна Европа, дори в Щатите. За съжаление главоболието не спирало и след като „нормалната“ медицина явно не можела да помогне, тя започнала да търси изход в нетрадиционната. Така живяла при гуру в Индия за известно време, в ашрами на различни просветлени учители, докато не дошла в Перу. Още след първата аяуаска церемония главоболието ѝ за пръв път спряло.
След кратка пауза Силви каза, че да намериш точния шаман не е лесна работа и че през последните два-три дена обмисляла при кои би ме изпратила, но сега усещала, че този, с когото работи в момента, би ми паснал идеално. Предложи ми да отседна на мястото, където е и тя. Обясни, че се намира извън града, в резерват насред джунглата, и че шаманът идвал там при нея. Разбира се, приех предложението.
Преди да потеглим натам, минахме през пазара на града да напазаруваме малко храна. В едно огромно хале хората продаваха всевъзможни неща. От чували с подправки и разни варива до купчини с пилешки глави или пък крака, различни плодове и зеленчуци, повечето от които виждах за пръв път. Температурата вътре бе най-малко 35 градуса и въздухът бе изпълнен с микс от приятни и не толкова приятни миризми.
След пазара спряхме кола – Силви говореше испански далеч по-добре от мен – и каза нещо на шофьора, след което той ни покани да влезем. Потеглихме. Малко по-късно се качиха и още хора, но слязоха преди нас.
Резерватът изглеждаше много добре. Ограден сред гората, в него можеше да се видят различни животни, влечуги и птици, като някои от тях бяха в клетки. Дървените бунгала, в които спяхме, бяха спретнати и симпатични, повдигнати на около метър над земята заради поройните дъждове, които се изсипваха почти всеки ден. Наех бунгало срещу това на Лили. Тя ме попита дали съм запознат с хранителния режим преди церемониите и дали имам готовност още същата вечер да се запозная с шамана и да преминем към действие.
Пиенето на аяуаска не е шега работа и изисква строг хранителен режим поне две седмици преди това. В него е абсолютно забранено консумирането на месо, захар и подправки, алкохол, както и всякакви измислени от човека вкусотии, и в общи линии можеш да ядеш само сварени зеленчуци с малко сол, както и плодове. Сексът във всякакви разновидности, включително и сам със себе си, също е строго забранен.
Бях спрял да ям животни още от предната година, а сладко и алкохол отказвах през последните десет дена, така че се чувствах готов. Силви каза, че шаманът ще дойде по залез и церемонията ще се проведе в нейното бунгало.
И така: броени часове оставаха до сбъдването на още една моя мечта. Но и не само: броени часове до събитие, което оказа силно въздействие върху живота ми като цяло; нещо, което промени призмата, през която възприемах както себе си, така и цялата реалност.