ИЗГУБЕНИЯТ ГРАД НА ИНКИТЕ – МАЧУ ПИКЧУ
Два са начините да се стигне до Мачу Пикчу – единият е да се направи преход през Свещената долина за няколко дена с водач и да се спи на палатки, а другият е да се отиде дотам с влак.
Първият, разбира се, е далеч по-вълнуващ и интересен от скъпия и удобен влак, но за мое съжаление улучих дъждовния период, а и нямах толкова време, та трябваше да се примиря и да си купя билети за железния кон. На отиване задължително исках да мина през Олантайтамбо – гигантски административен, обществен, религиозен и военен комплекс от времето на инките на около 70 км от Куско.
Тръгнах рано сутринта с местен автобус. Времето беше прекрасно, нито следа от въпросния „дъждовен период“. Чак в пет следобед имах билет за влака до Агуас Калиентес – малко градче с минерални извори, над което е и самият Мачу Пикчу. Още със слизането от автобуса ми стана ясно, че времето може и да не ми стигне – Олантайтамбо се извисяваше на отсрещната скала и не му се виждаше краят.
Някога Олантайтамбо е бил резиденция на император Пачакути. Смята се, че това е единственото място в Перу, където през 1536-а инките прогонват испанските конкистадори. Руините имат най-вече религиозно значение. Храмът и крепостта са разположени над града, а по монолитните камъни, от които са построени, все още имаше запазени древни релефни рисунки. Стъпала, храмове, и пак стъпала. Но пък гледката отгоре и усещането бяха просто неописуеми. В Олантайтамбо можеше да се наблюдават напоителни системи, строени по времето на инките, които си работеха и до ден днешен.
Времето изтече и се запътих към гарата. Тъй като няма друг вариант да се стигне до Мачу Пикчу (с изключение на прехода, за който споменах), линията „Инка рейл“ се изживяваше като монополист. Качеството бе наистина високо, но пък и цените си ги биваше. Пътуването бе леко и удобно, а това, което на няколко пъти виждах през прозореца, ме остави без дъх.
От къщата за гости ме посрещнаха на гарата с табелка с името ми. Вече беше почнало да се здрачава, затова набързо оставих багажа си и отидох да се поразходя. Доста малко селце, хотелчета и ресторанчета навсякъде, а малко по-нагоре бяха и откритите басейни с топла минерална вода, от където произлиза самото име на селото – Агуас Калиентес.
Мачу Пикчу се намира на върха на хълма срещу Агуас Калиентес и разстоянието можеше да се вземе както пеш, така и с автобусчета, които тръгваха, щом се напълнят. Метнах се на едно такова с обещанието, че на връщане ще се поразходя пеша надолу. Изкачването продължи около 20 минути и след проверка за входен билет сърцето ми биеше лудо, прекрачвайки входа на древния град.
Със скромните си размери Мачу Пикчу не може да претендира за голям град: в него има не повече от 200 постройки – главно храмове, резиденции, складове и други помещения. В голямата си част те са издигнати от добре обработен камък и плътно прилепнали една в друга плочи. Предполага се, че там са живеели до 1200 души, които се прекланяли пред бога на Слънцето (Инти) и отглеждали селскостопански култури на земеделските тераси. Бил е създаден като свещена планинска резиденция на великия владетел на инките Пачакути век преди неговата империя да падне, тоест приблизително към 1440 г., и е функционирал до 1532 г., когато испанците нахлуват на територията на империята. През същата година всичките му жители тайнствено изчезват.
Интересното тук е, че Мачу Пикчу е останал скрит за испанците и е открит едва през 1911 г. от американския изследовател Хайръм Бингам, който след щателно проучване на легендата за изгубения град тръгнал да го дири и в крайна сметка го намерил – непокътнат и пуст.
Забележително място наистина, изключително красиво и въздействащо. Не бях част от туристическа група и се наслаждавах на свободата си. Лежах по поляни с панорамни гледки към светилището, медитирах, после отново поемах из града и изследвах руините. На връщане спазих обещанието си и се спуснах пеш от билото на планината – беше доста интересно и въпреки че си помислих, че това може би ще ме измори тотално, в крайна сметка се оказа точно обратното.
Седнах да вечерям в едно от многобройните заведения и се прибрах в стаята да си почивам. На следващия ден някъде по обед беше и влакът за Куско. Пътуването беше интересно поради общо три причини: първата бе, че както си се возехме из Свещената долина, изведнъж във вагона засвири музика и трима артисти изнесоха половинчасова програма, която вдигна енергията на всички пътници и атмосферата вътре стана празнична.
Второто интересно нещо бе, че момчето, седнало до мен, се оказа велик пътешественик, който не се бе прибирал у дома с месеци. Халиб бе роден в някое от Обединените емирства и предполагам, че имаше петролен кладенец в задния двор, защото бе тръгнал да обикаля света по заръка на баща си. Разказа ми безброй невероятни истории, подкрепени с видеа от телефона му, и докато го слушах си обещах, че като се върна вкъщи, задължително ще проверя и нашия двор за нефт – човек все пак не знае от кой храст ще изскочи заек, нали?
Доста смешно се получи като ме попита от къде съм! Тук ще припомня, че предния месец изкарах по плажовете на Карибско море, а и кожата ми си е с две бои по-тъмна по рождение, та изглеждах като на Риана брат ѝ. След като му казах, че съм от България, той замислено каза, че винаги си е мислел, че там живеят бели хора. Голям смях се смях.
Третото интересно нещо бе, че по-нататък в разговора ни разбрах, че влакът не отива в Куско, както аз си мислех, а спира на 25 км от него в някаква самотна гара, която никога не бях чувал, и то два часа след залез. Халиб се засмя на моето невежество и каза, че него ще го чака кола от хотела му и предложи да ме закара. И това ако не бе късмет!
По-късно, преминавайки през центъра на града след трансфера ни от влака, установихме, че там се случваше нещо необичайно. Навсякъде имаше тълпи от хора, които бяха маскирани и изглеждаха леко зловещо. Решихме да не се прибираме, а да слезем и да се присъединим към тях. Часът минаваше десет вечерта, но наоколо гъмжеше от безброй деца.
Много приличаше на Хелоуин, но след като питахме, разбрахме, че става въпрос за „Диа де лос муертос“ или Празникът на мъртвите. Това е един вид пищна Задушница, на която след увеселения и карнавални шествия в града на специално украсените гробища, в домовете или по заведения се събират семействата и приятелите на покойниците, за да ги споменат. Към полунощ тълпата започна да намалява и ние решихме да се прибираме по хотелите си, като се уговорихме на следващия ден да се чуем по телефона и да се видим. На сутринта обаче установих, че предната вечер някъде там, загледан в едно от многобройните представления, някой бе бръкнал в раницата ми и бе взел телефона ми. Не беше кой знае какъв телефон, но най-много съжалих, че нямаше как да се обадя на Халиб.
Понякога Животът ни ги сервира едни такива, дето изглеждат леко нелогични. Хем ме бе свързал с него предния ден, спасявайки ме от 25 км вечерен преход до Куско, хем няколко часа след това ни бе разделил безвъзвратно. Такъв е той – Животът, не можеш да му схванеш логиката. А може би при него просто липсва такава. Може би логиката е нещо, което е реално само за ума. В Живота всъщност повечето неща изглеждат парадоксални и най-доброто, което можем да направим, е да се смирим.
Well done Ignat!
(Leo from Sloane Club)
Thanks Leo!
Благодаря Ви, за разходката и Венецуела и Перу. Почти , като шамана успяхте да ме накарате да се почувствам странно, и невероятно разбира се. Започвам да мисля за Аяхуаска
И аз Ви благодаря за коментара Даниела.
Радвам се, че съм успял да ви пренеса в една аяхуаска церемоня, но най-добре е да я направите реалност. Това със сигурност ще промени Вас и Битието Ви в положителна посока!
Благодаря Ви !
Имам си мечта, да отида и аз до Мачу Пикчу.
Благодаря ви за пътеписа !
Имали сте невероятни приключения !
И аз Ви благодаря за коментара Мария, искренно се надявам мечтата Ви да стане ралност в най-скоро време!
Пътеписа Ви е повече от невероятен! Връзката Ви с телескопа е забележителна.Бях в Перу за около месец-приказна страна! Отдавна ми се ще да пробвам Аяуаска ,така че съм Ви благодарна за ценната информация! Нашата сънародничка ,героинята в разказа Ви,все още ли се намира в Перу и как може някой,интересуващ се от Аяуаска,да се свърже с нея или с шаман?
Здравей Бела,
Благодаря Ви за коментара и за хубавите думи. Перу наистина е много специална страна, а Аяауаска е нещо свещенно и няма да сбъркате ако решите да опитате. С героинята от разказа поддържам връзка, макар и доста рядко. Не съм запознат къде се намира в момента, но мога да Ви помогна като Ви дам линк към нейният уебсайт http://www.megaliths.org/ Желая Ви здраве и скорошна среща с Аяхуаска!
Страхотен пътепис и снимки и видео! Толкова реалистично все едно бях там и аз. Успех в живота и до нови пътеписи от следващи дестинации!
Радвам се, че така сте го усетили. Благодаря за пожеланията, да Ви се връщат 🙂
Беше ми много интересно да чета пътеписа,още повече ,че няма да отида.Поздравления за доброто описание!
Благодаря Надя,
Как може да сте сигурна за нещо, в живот в който, единственото сигурно нещо е неговото непостоянство? Зад ъгъла може да ви очаква пътешествие и и вие да нямате и грам представа за него.
Страхотен пътепис! Благодаря ви и за снимките.
Много бих искал да посетя и аз Мачу Пикчу
Благодаря Марио! Желая Ви в най-близко бъдеще да посетите Мачу Пикчу. Перу си остава едно от любимите ми места и като нищо бих се върнал отново там.
Здравей, преди две седмици пристигнахме в Перу след около два месеца пътуване из Еквадор и Боливия. Следващите две години с моя приятел ще прекараме в Куско. Още този уикенд се отправяме на приключение към Писак. Чувствай се поканен по всяко време, винаги ще има едно лего в повече 🙂
:))) Много мило, благодаря, ако идвам към Перу задължително ще се обадя и ще се възползвам от поканата!
Много се радвам за вас двамата, пожелавам ви много хубави моменти в Куско, ако видите моя приятел художника Хуан да го поздравите от мен! Много ще е хубаво да се видим, сигурен съм че говорим на общ език 😉
Поздрави!
Чета редовно, различни пътеписи, преживявания по време на пътеществия, но Вашето описание – споделяне ме грабна. И не само заради стройното, живо описание на местата, които сте посетили. Но най- вече заради тази втъкана невидима нишка, която пълни душата и повдига духа. Благодаря.
Мариана, Вие пък повдигнахте моя дух с тези думи. Дори ме оставихте безмълвен. Много исках да не напиша просто един пътепис, а да оставя това скрито послание до всички читатели, послание за Надежда. Надежда, че каквото и да се случва, Живота никога няма да обърне гръб на никой от нас, че освен наш Родител, той може да ни бъде и най-добрия приятел. От коментара Ви разбирам, че донякъде съм успял.