АЯУАСКА
Преди да ви разкажа за първия ми сблъсък с аяуаска, нека разгледаме какво всъщност представлява тя. Аяуаска е традиционна южноамериканска отвара, при чието приготвяне се използват листата на растението Psychotria viridis като източник на DMT и растението Banisteriopsis caapi, което съдържа алкалоидите хармин и хармалин, които действат като моноаминооксидазни инхибитори. Това позволява на DMT да запази своята активност при поглъщане. Без тези алкалоиди DMT бързо бива разграден в тялото от ензима моноаминооксидаза.
Както се вижда, целта на отварата е да транспортира DMT в кръвта. Но какво е DMT? DMT е молекула – и тук е много важно да се каже, че човешкото тяло я съдържа. Молекулите DMT чакат в една мъничка жлеза на мозъка – епифизата. Именно нея индусите сочат като шестата чакра, а западните мистици наричат „обител на душата“.
Съвременната медицина с нежелание признава, че функциите на епифизата не са достатъчно проучени. Знае се, че тази жлеза в мозъка на земноводните има много близка структура до тази на окото. И затова я наричат „трето око“. При човека тя е дълбоко скрита в мозъка. Именно тя редактира сведенията от петте сетива.
Изследванията на проф. Страсман дали сензационни резултати: молекулата DMT не се появява в човешкия ембрион със зачеването. Тя сякаш „се спуска свише“ точно на 49-ия ден след зачатието. 49 дни трае периодът между смъртта и новото раждане – обясняват тибетските мистици. Тогава духът прониква в зародиша и започва да се оформя човешкото същество. В този миг започват и разликите с останалите биологични видове на Земята.
И така, Вие, разбира се, не сте длъжни да се съгласявате с горенаписаното. За Вас аяуаска може да бъде просто един халюциогенен наркотик и в това няма нищо лошо. За мен обаче аяуаска е нещо много повече. За мен е жива, съзнателна, има дух! Но нека видим какво стана по-нататък и как стигнах до това заключение.
Пабло, шаманът, дойде след пет вечерта и времето, докато настъпи мрак, използвахме да се поопознаем. Човекът беше доста дребен на ръст, семеен с три деца и семейството му живееше надолу по течението на реката, където имало село, съставено от потомци на племето шипибу. Преди да го наеме Силви, Пабло работел за някакъв богаташ и дори живеел в къщата му.
Както стана ясно, аяуаска се приготвя от две растения. В Перу те се продават свободно и съответно отварата си я приготвяхме ние, на място, в резервата.
Шаманът облече една специална дреха, приличаща на попско расо, сипа от кафявата течност в три малки чашки и след като прошепна някакви мантри, призова да пием. Бях изненадан, че той също отпи. След това излезе навън да пуши цигара, а ние със Силви останахме в бунгалото да си говорим. С времето обаче разговорът ставаше все по-вял и скучен, като в един момент и двамата предпочетохме да не говорим и замлъкнахме. Влизайки, Пабло ме завари седнал на пода с разгънати крака, подпрян с гръб на стената. Изгаси осветлението и приседна. От поглъщането на отварата бяха изминали около 30 минути. Това, което усещах, бе онова чувство, в което изпадаме малко преди да заспим. Разликата бе само, че изпитвах и малко страх. В съзнанието ми започнаха да изплуват сънища и разгръщаха своето действие, но аз бързо ги „улавях“ и отново връщах себе си в стаята, там някъде в джунглата, под симфонията на безброй насекоми, птици и животни, посрещащи нощта.
Шаманът влезе в действие. Тъкмо се бях увлякъл в поредния сън, когато го чух да пее. Не разбирах думите; пееше на някакъв древен език, а песента беше бавна, нежна и предизвика в мен усещане за признателност и респект. Все още виждах ясно съня: сънувах себе си в една доста позната ситуация и реших да го последвам. Получи се някакъв синхрон между виденията, които имах, и песента, излизаща от Пабло. Сякаш шаманът знаеше какво виждам, дори и какво мисля, и променяше тоналността си, за да ми подскаже нещо.
Сънят ставаше леко грубоват и започнах да виждам себе си в ситуации, от които съм таял страх в най-скритите кътчета на душата си. Започнах да усещам напрежение, тревога, почна да ми прилошава и да ми се гади. Един след друг страховете изплуваха и се превъплъщаваха във видения, толкова реални, колкото и самата реалност такава, каквато я познаваме. Бях близо до момента, в който щях да повърна, знаех го, и точно тогава Пабло спря да пее. Чух го как приближава към мен, чух го как отпива от бутилка с течност и как изпразни пълната си уста, разпръсквайки всичко върху мен. Беше бензин! След това отпи още веднъж и повтори, този път обаче беше с нещо различно. Беше нещо, което миришеше на одеколон. Отиде при Силви и направи същото и с нея. След това ме попита как съм; казах му че всичко е наред и истината бе, че наистина се чувствах по-добре.
След като се увери, че и двамата сме ОК, Пабло запя отново. Веднага се появи нов сън, отново видях себе си в действие, но този път беше различно. Този път беше като в киното. Там ние гледаме ситуациите между героите, удобно разположени на седалката, и понякога разсъждаваме на ум относно действието. Така и аз усетих себе си отделен от сюжета и въпреки че ясно виждах себе си там, усещането не беше като за мен, а по-скоро като че ли наблюдавам човек, който познавам доста добре, като за близък мой приятел. Той бе въвлечен в история, която познавах. Тя бе част от неговото минало. Видях го ясно какво направи, какво каза, дори чух мислите му. После го видях сгушен под завивките, съжалявайки за постъпките си от преди малко и гневен на себе си; нареждаше на ум какви ли не обидни думи по свой адрес. Стана ми малко мъчно за него.
Последва нов сюжет. Там пак бе този „мой приятел“, който стоеше пред огледалото, бях в главата му и ясно чувах думите: „Не харесвам характера си… Не харесвам начина, по който се изразявам… Не харесвам как изглеждам – поне да бях малко по-едър… Мразя работата си… По-скоро мразя себе си, че се съгласих да я работя въобще… Да, това е, ненавиждам се….“ Виденията продължаваха още и още все в същата посока: как „моят приятел“ се самокритикува, упреква и обижда.
Изведнъж всичко спря и се озовах на ново място – високо над планетата Земя. Спусках се надолу, а гледката беше изумително красива. Не определях аз посоката, по-скоро бях като притеглен надолу и въпреки това знаех къде отивам. Отивах в джунглата. Бях от тъмната страна на Земята и – след като преминах през облаците – виждах светлинките от селцата там долу. Усещането на притегляне спря и аз се реех точно над бунгалото ни. Исках да вляза и изведнъж се озовах вътре, а там, срещу мен, стоеше сгушен моят приятел от виденията преди малко. Сякаш бе заспал: той стоеше облегнат на стената и отпуснатото му тяло дишаше на бавни интервали.
Противно на неговото мнение видях, че е едно красиво и невинно човешко създание. Разбира се, не беше съвършен, както на него му се искаше, но определено беше същество, което лесно можеш да обикнеш. Знаех какво му липсва вече. Липсваше му любовта. Не тази от близките и приятелите. От нея той получаваше предостатъчно. Липсваше му любовта, която той бе спрял да дава на себе си. Исках да го прегърна, исках да го целуна докато спи и се наведох към него. Усетих как пропадам в тялото му.
Малко след това Пабло приближи и каза, че сме приключили за тази вечер.
Well done Ignat!
(Leo from Sloane Club)
Thanks Leo!
Благодаря Ви, за разходката и Венецуела и Перу. Почти , като шамана успяхте да ме накарате да се почувствам странно, и невероятно разбира се. Започвам да мисля за Аяхуаска
И аз Ви благодаря за коментара Даниела.
Радвам се, че съм успял да ви пренеса в една аяхуаска церемоня, но най-добре е да я направите реалност. Това със сигурност ще промени Вас и Битието Ви в положителна посока!
Благодаря Ви !
Имам си мечта, да отида и аз до Мачу Пикчу.
Благодаря ви за пътеписа !
Имали сте невероятни приключения !
И аз Ви благодаря за коментара Мария, искренно се надявам мечтата Ви да стане ралност в най-скоро време!
Пътеписа Ви е повече от невероятен! Връзката Ви с телескопа е забележителна.Бях в Перу за около месец-приказна страна! Отдавна ми се ще да пробвам Аяуаска ,така че съм Ви благодарна за ценната информация! Нашата сънародничка ,героинята в разказа Ви,все още ли се намира в Перу и как може някой,интересуващ се от Аяуаска,да се свърже с нея или с шаман?
Здравей Бела,
Благодаря Ви за коментара и за хубавите думи. Перу наистина е много специална страна, а Аяауаска е нещо свещенно и няма да сбъркате ако решите да опитате. С героинята от разказа поддържам връзка, макар и доста рядко. Не съм запознат къде се намира в момента, но мога да Ви помогна като Ви дам линк към нейният уебсайт http://www.megaliths.org/ Желая Ви здраве и скорошна среща с Аяхуаска!
Страхотен пътепис и снимки и видео! Толкова реалистично все едно бях там и аз. Успех в живота и до нови пътеписи от следващи дестинации!
Радвам се, че така сте го усетили. Благодаря за пожеланията, да Ви се връщат 🙂
Беше ми много интересно да чета пътеписа,още повече ,че няма да отида.Поздравления за доброто описание!
Благодаря Надя,
Как може да сте сигурна за нещо, в живот в който, единственото сигурно нещо е неговото непостоянство? Зад ъгъла може да ви очаква пътешествие и и вие да нямате и грам представа за него.
Страхотен пътепис! Благодаря ви и за снимките.
Много бих искал да посетя и аз Мачу Пикчу
Благодаря Марио! Желая Ви в най-близко бъдеще да посетите Мачу Пикчу. Перу си остава едно от любимите ми места и като нищо бих се върнал отново там.
Здравей, преди две седмици пристигнахме в Перу след около два месеца пътуване из Еквадор и Боливия. Следващите две години с моя приятел ще прекараме в Куско. Още този уикенд се отправяме на приключение към Писак. Чувствай се поканен по всяко време, винаги ще има едно лего в повече 🙂
:))) Много мило, благодаря, ако идвам към Перу задължително ще се обадя и ще се възползвам от поканата!
Много се радвам за вас двамата, пожелавам ви много хубави моменти в Куско, ако видите моя приятел художника Хуан да го поздравите от мен! Много ще е хубаво да се видим, сигурен съм че говорим на общ език 😉
Поздрави!
Чета редовно, различни пътеписи, преживявания по време на пътеществия, но Вашето описание – споделяне ме грабна. И не само заради стройното, живо описание на местата, които сте посетили. Но най- вече заради тази втъкана невидима нишка, която пълни душата и повдига духа. Благодаря.
Мариана, Вие пък повдигнахте моя дух с тези думи. Дори ме оставихте безмълвен. Много исках да не напиша просто един пътепис, а да оставя това скрито послание до всички читатели, послание за Надежда. Надежда, че каквото и да се случва, Живота никога няма да обърне гръб на никой от нас, че освен наш Родител, той може да ни бъде и най-добрия приятел. От коментара Ви разбирам, че донякъде съм успял.