ЗАМИНАВАНЕТО ЗА ПЕРУ И СЪДБАТА НА ТЕЛЕСКОПА
Вече нямаше две мнения относно Перу: решението за заминаването беше взето и не това се въртеше в главата ми. Притеснявах се какво да правя с телескопа. Знаех, че заминавам за джунглата и хич не ми се искаше да го влача със себе си. Сиро, както и управителката на къщата, предложиха да го оставя при тях и след Перу да се върна да го взема. Благородно предложение, но беше свързано с допълнителни полети и разходи.
Предложих на Сиро преди да летя за Перу да отседна за една нощ в хотел в Каракас, да го оставя там и на връщане да мина да си го взема. Той се зае с резервацията и преговорите относно телескопа. От хотела отказаха съдействие, но все пак трябваше да отседна там за една нощ, защото полетът за Лима беше на следващия ден.
И така, след почти месец, дойде и последният ми ден на остров Маргарита. Месец, пълен с емоции, вълнения, разбити надежди и раждане на нови мечти. От сърце благодарих на Сиро, Хосе, управителката на къщата и на персонала за всичко, което направиха за мен. Благодарих и на Живота за това, че видя в мен потенциален клиент за своята туроператорска компания. Обещах му пълно доверие и участие във всичко, в което реши да ме въвлече в бъдеще.
От къщата организираха транспорт до летището, полетът мина без катастрофални последици предвид промилите алкохол в кръвта на пилотите, дори наистина кацнахме в Каракас! (Казвам Ви, много ненормални полети бяха, самолетът и на отиване, и на връщане се накланяше като изтребител).
Сиро ме беше предупредил изрично да не си показвам носа от летището и че от хотела ще дойдат да ме вземат. Така и стана. Хотелът се оказа доста близо, взеха ме с микробус, който само след петнадесет минути влезе през метална врата, от която ми беше забранено да излизам без предупреждение. Когато попитах защо, отговорът се състоеше само от една дума – Каракас.
Докато бях все още с куфарите, реших да отида и да попитам лично управителя на хотела за телескопа. Запътих се към офиса му, придружен от човек от персонала. Управителят ми отказа, но докато вървях към стаята и си представях телескопа в джунглата, придружителят ми Хавиер – мустакат чичка, работещ нещо като пиколо, ме заговори. Каза, че е чул какво искам от управителя и че е готов той лично да съхранява телескопа, ако му платя. Ето и каква беше офертата: да оставя куфара с телескоп за над 1000 долара на абсолютно непознат човек в Каракас и дори да му платя!
Ами приех! Дадох му 20 долара с обещанието за още толкова като си взема телескопа.
Знам, че звучи налудничаво, но след като искаме нещо от Живота, то трябва и да се „ослушваме“ за неговия отговор. Наистина не исках да взимам телескопа с мен в Перу и ето, Той ми беше пратил Хавиер – или поне така каза, че се казва. Е, не беше така, както на мен ми се искаше да стане, но пък какво от това? В крайна сметка, ако постоянно отхвърляме подаръците от Живота само защото в момента не са опаковани, както сме си ги представяли, ще си останем с празни ръце.
Освен телескопа, в Каракас оставих и голяма част от дрехите си, както и разни вещи, които влачех от България заради оставането ми във Венесуела „завинаги“. Отпътувах за Перу с широка усмивка, с приповдигнат дух и доста по-малко багаж. Знаех само къде трябва да стигна и нищо повече. Предвид това, което се случи през изминалия месец и всички непредвидени ситуации, в които бях въвлечен, сметнах, че вместо да си затормозявам главата с мисли за бъдещето, които така или иначе няма да се реализират, ще се насладя на полета и гледката през прозорчето. А тя бе зашеметяваща и трудна за описание с думи.
Страхотен пътепис който изчетох на един дъх. Всичко за Венецуела е много интересно
Пожелвам Ви в най-близко бъдеще да я посетите!