ЕПИЗОД 7: УРУГВАЙ


След незабравимия едномесечен престой на остров Ипора̀ определено имах нужда от ден-два да се поокопитя малко и да дам време на ума ми да качи оборотите. 

Пабло отново прояви гостоприемство и ме приюти в дома си, а първия ден още сутринта реших да изляза на разходка из Тигре. Само след половин час вече бързах да се прибера обратно, изплашен като бездомно куче от многото народ по улиците, автомобилите и ужасния градски шум. Затворих се и не се показах чак до вечерта, когато само прескочих до магазина да напазарувам за вечеря. 

Бях решил да го изненадам и приготвих полентата със зеленчуци на Начо, както и шопска салата с ракия. Ракия от къде ли? Ами аз без домашната на тате не тръгвам на пътешествие! Винаги взимам една половинка с мене: къде да изненадам някой местен, къде за цяр или пък да удавя някой труден момент. Ракията е първото нещо, което слагам в раницата като затръгвам за някъде.

Пабло се прибра по тъмно доста изморен от работа, ама като видя нагласената маса на верандата веднага му светнаха очичките. Честно да ви кажа, не знам дали и другите пътешественици го усещат по този начин, но за мен couchsurfing.com е по-скоро сайт за намиране на много добри приятели, отколкото за места, където да отседна за ден-два. Ми то тоя Пабло е голяма работа! Толкова много се увлякохме в разговори и майтапи, че легнахме по малките часове, и то само защото той трябваше да става сутринта за работа. 


На другия ден си взех билет за Уругвай. Щях да отплавам с ферибот в 8 сутринта на следващата сутрин. Вече се чувствах далеч по-готов да понеса града, та през деня се поразходих едно хубаво из Буенос Айрес. В късния следобед минах да подбера Пабло от работата му и двамата се срещнахме с още един каучсърфър от Филипините, който живееше в Канада. Взехме си сладолед и походихме малко из Пуерто Мадеро. После хванахме метрото и отидохме да вземем и домакина на филипинеца-канадец. И така четиримата отидохме на вечеря. 

Тия аржентинци са много активни вечер. Ресторантът, и хем бая огромен, се пръскаше по шевовете от народ, хората даже висяха прави да чакат някоя маса да се освободи. Храната беше в изобилие (може би и затова бе толкова вървежен) и на всяка маса трудно се намираше празно кътче, незаето от чинии и чаши. Хубаво си изкарахме: вкусна храна, вино и най-важното – позитивни и добри хора, нямаше как да бъде другояче. 


И ето, дойде и денят, в който започна нова глава от приключението, а именно заминаването ми за Уругвай. За тая държава ама съвсем нищо не знаех – не че е нещо ново за мен, ама в случая даже и не бях отделил време да си мисля нещо за нея, да си представя поне това-онова. Абе съвсем на сляпо тръгвах. Заминаването обаче почти се оказа мисия невъзможна. Ето какво стана сутринта: 

Пабло живееше в част от огромна къща с двор. Сутринта, когато трябваше да замина, той вече беше тръгнал на работа и аз трябваше да оставя ключовете вътре и да затворя вратата. Така и направих, само дето забравих да си отворя външната врата преди това!!! И така останах заклещен в двора на къщата в 7,30 сутринта. Надеждата ми бе в наемателите от другата половина на къщата, само дето никой не реагираше на звънеца. Да викна Пабло обратно беше безсмислено – нямаше как да дойде за по-малко от половин час и фериботът така или иначе щеше да тръгне без мен. 

Да ви кажа честно, грам не се ядосах. Те работите си се случват винаги по най-правилния начин и макар да изглеждаше, че вината си бе изцяло моя, може би така трябваше да се случи. Аз отдавна вече не се ядосвам на такива неща, а и точно тази ситуация беше повече комична, отколкото трагична. И докато се качвах по стъпалата обратно към верандата на Пабло, комшийката взе, че отвори вратата си. 

Пристанището беше на по-малко от пет минути и макар че имах точно толкова, за да хвана ферибота, все пак успях да се кача, защото имаше огромна опашка и тръгването се беше закучило. Абе накратко, в осем сутринта бях по-буден от който и да било друг на борда, бях пуснат по пързалката още преди заминаването ми, и сияех от вълнение за предстоящите дни.

Акостирах в Кармело: малко градче, което реших да пропусна, понеже не беше включено в препоръките на Пабло, а те и без това бяха толкова много, че не виждах как ще се вместя в предвиденото време. 

Само дето от целия ферибот аз бях единственият, който не се качи на подсигурения транспорт до Монтевидео, та се наложи да си спасявам кожата поединично. Идеята бе да стигна до Колония дел Сакраменто, да разгледам и чак тогава да отида в Монтевидео. Питах местните къде да хвана автобуса и те ме насочиха към една самотна малка спирка в глуха улица. И понеже единственото нещо, което беше минало за половин час, бе една каруца с кон, аз реших, че са ме пратили за зелен хайвер и тъкмо нарамвах раницата, когато наистина дойде автобус. За Сакраменто! 

Вашият коментар