МОНТЕВИДЕО
Автобусът спря на автогара на име Tres Cruces, а така се надявах да спре на една друга, много по-близка до хостела, който бях резервирал. Уви, щеше да се ходи пеш, но си избрах един централен и оживен булевард, та трите километра изобщо не се усетиха. Личеше си, че е столица – едни широки улици, едни лъскави коли, едни гримирани хора… абе хайлайф! И все пак сметнах, че един цял ден е напълно достатъчен да разгледам града – да не забравяме, че идеята да дойда в Уругвай бе свързана главно с ходене на плаж и малко релакс.
Хостелът – пълна дупка ви казвам, от тия, дето по-западнали не могат да бъдат, като в този случай освен че беше мизерия бяха и в частичен ремонт, та и прах и строителни материали имаше навсякъде за допълнение. Но пък персоналът беше много отзивчив и усмихнат.
Особено като разбраха, че съм българин, още по-специален се почувствах. Това да си от малка и никому неизвестна държава на другия край на света донякъде носи своите позитиви. На хората явно им е писнало от французи, немци или пък американци и ей така, като се появи един ми ти българин, дето за първи път виждат такова същество, някак си им става супер интересно, искат да ме пипнат, да си поговорят с мен, да разберат къде се намира България и що за държава е. Веднага ми се предлага долно легло, така де, един българин им е дошъл у хостела и да вземе да падне да си счупи нещо. Абе голямо внимание получавам, признавам си!
Беше станало късно, та отидох до кварталния магазин да си взема нещо за вечеря и попът видях, че океанът е през две преки. Взех си храна и отидох да я изям на брега. Идеята не се оказа чак толкова добра предвид вятъра! Толкова силен, че местеше кофичката с киселото мляко, дори и мен, ама аз пък напук останах.
Нощта изкарах в стая с рекорден до момента брой хора – цели седемнадесет, но вече така се бях адаптирал, че и сто и седемдесет да бяха, пак с нищо нямаше да нарушат здравия ми сън.
И така: Монтевидео, столицата на Уругвай. В интернет пише, че това е най-добрият и сигурен град за живеене в Южна Америка, а на самия Уругвай му викали латиноамериканската Швейцария. Населението е близо 1,5 милиона и тъй като в цялата държава живеят малко над 3 милиона, то явно тук пребиваваха почти половината уругвайци. Ти да видиш. Градът бе наистина много добре устроен, с красив площад в центъра, интересни сгради с богата архитектура и разнообразие от стилове, както и с естествено пристанище.
Но не си мислете, че е кой знае колко голям – до обед вече бях разгледал по-голямата част от забележителностите. Затова за следобед ми хрумна друго! Понеже видях, че градът разполага с километрична плажна алея, а в хостела пък мярнах два велосипеда, то реших да наема единия и да направя една разходка от край до край. Дадоха ми по-доброто колело и тъй като нямаше никакви спирачки се замислих какво ли му имаше на другото? Но всичко бе точно – за какво ми е да спирам?
Вятърът беше насрещен, та бая се изпотих докато стигна до заветната цел: огромните букви, с които бе изписано името на града, нещо като символ на Монтевидео, но пък на връщане да съм врътнал педалите 5 – 6 пъти за всичките дванадесет километра! Вечерта имах време даже да отида и да си направя една войнишка прическа! Е, стига ѝ толкова внимание на уругвайската столица, време ми е вече да го ударя на курорт.
