КАБО ПОЛОНИО
От Пунта дел Есте трябваше да се придвижа до Ла Палома. Пътувах по източното крайбрежие на Уругвай, като посоката бе на север и идеята бе след последната точка от списъка да се върна скоростно до Монтевидео, откъдето пък да се върна обратно в Буенос Айрес. Директен автобус за Ла Палома нямаше, но пък от автогарата ми препоръчаха да пътувам до Роча, откъдето било много по-лесно да стигна до заветната цел. Пак до прозореца седнах и пак заспах: тия уредени ферми и тия подредени ниви явно не ми бяха много интересни.
От Роча до Ла Палома беше по-интересно: автобусът беше стар и раздрънкан, пълен до козирката с народ, а аз определено бях единственият турист. След като слязох и тръгнах да търся хостел се усъмних, че изобщо съм на правилното място – намирах се в пустеещо село, по улиците нямаше никой и аз ясно чувах стъпките си докато крачех по една, която дори не беше асфалтирана. Или Пабло си бе направил шега с мен, или аз не бях разбрал правилно името на мястото. Тази мисъл ми подейства доста освежаващо – адреналинът ми леко се повиши и на лицето ми се появи тънка усмивчица.
И все пак бях на правилното място. Хостел имаше, но едни табелки с правила навсякъде бяха в състояние да направят престоя ми там наистина ужасен – „Не отваряй този шкаф“, „Изгаси осветлението“, „Този хладилник е само за домакините“ или пък любимата ми „Не се къпи повече от пет минути“. Домакините обаче, младо семейство с две дечица, бяха много любезни. Обясниха ми, че само след месец започвал летният сезон и селото ставало неузнаваемо заради наплива от туристи. Е, явно бях на правилното място, но в грешно време.
Поразходих се из това призрачно селце и намерих висок и красив фар. За разлика от Сакраменто, където трябваше да чакам на опашка да се кача до върха му, тук единственият посетител (може би за целия ден) бях аз. Постоях си доста на тази красива гледка отгоре, след което тръгнах да вървя по плажа, но огладнях и реших да се върна в хостела с правилата и да готвя, нарушавайки всяко едно от тях. Проверих списъка на Пабло и видях, че от следващото място ме деляха само десет километра. След като домакините ми казаха, че не се различава кой знае колко от тяхното село, реших да го посетя с колело и да се върна.
На следващия ден станах малко по-рано и в осем часа вече въртях педалите към Ла Педрера. Селото не беше нищо особено, освен един наистина красив плаж, но пък придвижването с колелото беше надъхващо и доста ме ободри. Прибрах се по обед, метнах си раницата и поех към автогарата. Нямах търпение за следващата дестинация – Кабо Полонио. Тя беше от друг ранг! За там само хубави неща бях чувал и в съзнанието ми вече живееше идеята, че пропуснеш ли Кабо Полонио, все едно не си бил в Уругвай.
Автобусът ме остави на автогарата, която представляваше сграда в отбивка на магистралата, и наоколо нямаше нищо друго. Оттам придвижването до самото селце щеше да стане в каросерията на камион и това бе първото, което ми подсказваше, че отивам на наистина много различно място.
След около половинчасово лъкатушене из пясъчни дюни, покрити с дребни храстчета, се появи и брегът на Атлантическия океан. Нашият шофьор ни прекара през плажната ивица, след което навлязохме в населено място с шарени бараки и къщурки. За пътища – забравете! Твърдата земя остана там някъде на отбивката от магистралата. Всичко беше покрито с пясък и трафик на коли напълно липсваше.
Имах резервация за хостел и тъкмо се бях замислил как точно ще го намеря, при положение че тука улици с номера липсваха, когато един човек ме приближи и ме попита какво съм се зачудил. Казах му, че търся „Албатрос“ и той веднага ме упъти. Колко мило, тука всички си се знаят като в моето село.
Хостелът много ми хареса! Още на верандата се заговорих с момче, което се бе опънало на един хамак: Хуан от Аржентина. Надве-натри ми обясни къде се намирам.
Кабо Полонио беше резерват и освен че нямаше пътища, нямаше и ток. Водата беше в ограничени количества, но все пак се намираше от един кладенец или дъждовна. Всички, които пребиваваха тук, държаха да живеят максимално природосъобразно, като посетителите също участваха в този процес. И макар да изглеждаше леко хипарско, мястото всъщност беше наистина много добро. Абсолютна тишина и спокойствие, красиви девствени плажове и пясъчни дюни, пеещи и свирещи на нещо хора с перманентно залепени усмивки на лицата, немислещи никому зло.
Също така тук можеше да се види огромна колония от морски лъвове, чийто рев можеш да чуеш по всяко време, стига да се позаслушаш внимателно. Та това си беше един мини рай.
Общо три дни изкарах на това приказно място и, да ви кажа честно, изобщо не ми се тръгваше. Хуан се оказа близък приятел на Кармен – собственичката на хостела, а тя пък… е, няма такова лъчезарно същество. Симпатиите ни бяха взаимни и доста голяма част от времето си прекарах с тях. Дори, като си затръгвах, Хуан внезапно реши, че ще пътува с мен. Опаковахме и още докато чакахме камиона да дойде да ни вземе ударихме по една бира. След това на „автогарата“ до магистралата още една, след което в Кастийо трябваше да сменяме автобус и докато чакахме – по още две. И така в Пунта дел Диабло, моята последна точка от уругвайското ми приключение, пристигнахме доста развеселени. Със съжаление трябваше да се разделим, понеже той отиваше на гости на свой приятел, а аз… е, аз все още не знаех къде отивам.