ПУНТА ДЕЛ ЕСТЕ
Толкова много държах да седна до прозореца в автобуса, а в крайна сметка проспах целия път. Събудих се десетина километра преди града – точно в момента, в който можех да видя в целия му блясък от край до край на брега на океана. После пак задремах и се събудих, когато автобусът вече беше спрял. Веднага скочих и слязох, понеже крайната му спирка бе някъде на север в Уругвай, след което бях любезно върнат на седалката от кондуктора, понеже това било някакво друго градче.
След петнадесет минути слязох най-сетне и тръгнах да топя немалкото разстояние до хостела. Вървях по крайбрежна улица и навсякъде се извисяваха огромни и луксозни хотелски комплекси. Дори минах покрай някакъв току-що вдигнат строеж, който се състоеше от точно две неща: тонове бетон и лъскава огромна табела с надпис ТРЪМП.
Наближавах хостела, поне според GPS-а, и в същото време се движех в някакъв много луксозен квартал, който много наподобяваше тези в САЩ: красиви едноетажни къщи с огромни веранди и окосена трева пред тях, някое друго дърво и добре оформени храсти, разцъфтели цветя. Бях убеден, че отново съм на грешното място. Реших да попитам две момчета пред една красива червена къща, която всъщност се оказа и самият хостел!
Бях посрещнат като почетен гост, а вътре всичко беше чисто ново, дори леглото и одеялото. Хвърлих раницата, обух си плувките и до залез изкарах на плажа. Вечерта в градината на къщата се беше оформила група. Повечето бяха доброволци, които работеха там, но имаше и двама-трима гости като мен. Присъединих се и домакините предложиха да завъртим една цигара – от легалните, след което се впуснахме в разговори. До мен стоеше Игнасио, млад мъж на 29 години от Бразилия, който реши да ми сподели как се беше озовал в Уругвай. Историята му бе направо шокираща! Ето какво се бе случило с него само преди няколко месеца…
Всичко си вървяло нормално в неговия живот – образование, после започнал да работи, излизал с приятели. В един слънчев ден обаче родителите му разбрали, че синът им пуши марихуана. И ето тук идва моментът на безотговорността. Ето тук всеки един от нас е длъжен, преди да хвърля клевети и обвинения, да провери и да се убеди сам за себе си за какво аджеба става въпрос. Не може ей така просто да вярваш сляпо на две-три неща, които си чул по телевизията, и от тях да си изградиш цялостната представа по даден въпрос. Би следвало да разнищиш въпроса от край до край. Би следвало да видиш и двете гледни точки и тогава да прецениш коя е твоята истина, а не тази на някой друг. И използвам думата безотговорност, защото си е точно това – безотговорност към собствения ти интелект. Но да продължим с Игнасио.
В Бразилия има закон, прокаран от Дилма Русев (те затова младите бразилци като чуят България асоциират с тази жена и не им става приятно), с който без значение на каква възраст си преспокойно можеш да бъдеш натикан насилствено в комуна за наркомани. Нужни са единствено две становища, че точно там ти е мястото – на родителите ти и на доктора. И така, Игнасио бил изкаран от живота си и, предаден от собствените си родители, бил затворен в комуна. За престоя му вътре не искате и да знаете. Мен лично тръпки ме побиха – постоянно тъпчене с хапчета и по цял ден повтаряне на „мантри“ от сорта „аз съм наркоман и имам нужда от помощ“ или пък „тук съм, за да бъда излекуван“. Излекуван???
Отначало Игнасио доста се депресирал, но после набързо се съвзел. Влязъл в роля с цел спечелване на доверието на персонала, след което, разбира се, избягал от комуната. И от държавата! Беше напуснал всичко, което бе познавал до момента и живееше чисто нов живот – без старите приятели и без родителите си. За последните беше категоричен, че никога не иска да ги види отново. Наистина бе много обиден и разочарован от тях.
Тъжна история наистина, не толкова за него – той вече се чувстваше свободен и щастлив в Уругвай, ама жалко за родителите му. Ясно е, че са имали добри намерения, ама невежеството не прощава никому.
На следващия ден до пладне се припичах на пясъка, а след това отидох да разгледам и самия град. Пунта дел Есте бе модерно и красиво място, с луксозни хотели и ваканционни вили, сравнително компактен център и красива крайбрежна дървена алея, повдигната на конструкция във въздуха. Абе яка работа. Бяха ми казали вечерта да отида до съседното вилно селище – Баия Бланка и да намеря Casapueblo.
Метнах се на някакъв автобус, който ме остави насред магистралата десет минути по-късно. GPS-ът отново влезе в употреба и след половин час ходене накрая се озовах пред нещо като пясъчен замък, само дето беше с размерите на истински, и вътре гъмжеше от хора. Искаха ми над 30 лева за вход, затова реших да се присъединя към тълпата, събрала се под самия замък – беше безплатно, а и гледката към залязващото слънце щеше да е същата. Забравих да ви кажа идеята за посещението: всяка вечер на терасата се събирали артисти и музиканти и пеели песни, а слънцето залязвало в океана – нетипично за Уругвай, предвид географското положение, но пък селището бе на носа на залив, чийто край не се виждаше, така че наистина се получи много ефектно. Дори една котка дойде до мен и се загледа и заслуша в този зрелищен спектакъл.
На връщане се присламчих към група бразилци, та само ги следвах в сложната схема по прибирането ни, която отне поне час и половина. Прибрах се и си легнах. На другия ден щях да пътувам за другаде по маршрута на Пабло – все места, които не бях проверил изобщо, и изненадата винаги бе на ниво!
