ПУНТА ДЕЛ ДИАБЛО
Попаднах в супер як хостел на име „Компай“. Средната възраст на гостите не надвишаваше 25 и домакините доста успешно се грижеха за доброто настроение на всички. Вечерта организираха вечеря, като сготвиха вкусна храна за всички, а след това заформиха парти и лобито на хостела се превърна в дискотека. Аз се оттеглих доста рано, понеже се чувствах изморен и тъкмо се унасях, когато телефонът ми издаде нечуван до момента звук.
Любопитството е силна движеща сила в живота ми, затова се надигнах да проверя какво бях получил. Този ход, разбира се, за секунди разби целия ми план да легна и да се наспя.
Оказа се приложението couchsurfing.com: чрез него можеш да си намериш домакин и да отседнеш в дома му, но можело и да се срещаш с други пътешественици, ако сте близо. Пишеше ми момче от Германия на име Петер: според приложението беше на 200 метра разстояние и предлагаше да пием по бира. Е, съгласете се, че нямаше как да не се навия.
Много интересна вечер беше! Пихме бири до малките часове и накрая направо ни изгониха от заведението, в което бяхме останали само ние. Петер така увлекателно разказваше за приключенията си, че бях загубил представа за място и време.
Едва на 22, това момче бе направило почти пълна обиколка на Земята, като беше тръгнало от Германия преди осем месеца и бе обиколило множество държави. Разказваше истории, коя от коя по-откачени и по-смахнати.
Най-силни впечатления му останали от Индия. Честно казано, щях да се изненадам, ако не беше така. Там нашият Петер сбъднал една голяма своя мечта: да си купи небезизвестния мотор „Роял Енфийл“ или така наречения „Булет“, за който съм ви разказвал в епизодите от Индия. С него решил да обиколи огромната държава. Разказа ми как моторът му се бил счупил насред нищото, как от близкото село го приютили и нахранили и как, докато вечерял, пред къщата на домакините се събрала тълпа и всички жители на селото се извървели да го пипнат, да го снимат и да го погледат как дъвче и преглъща. От сърце се посмях с него, наистина! Беше си отбелязвал на картата в телефона всички места, на които е бил, и ми показа една огромна криволичеща червена „змия“, виеща се по цялото земно кълбо. Само малко не ѝ достигаше да си захапе опашката и му пожелах това да се случи безаварийно и да се прибере жив и здрав у дома.
На другия ден се поразходих из самото селище. Пунта дел Диабло бе на около 300 км от столицата Монтевидео и според местните хората, живеещи постоянно тук, са не повече от 1000 души. През летния сезон обаче населението рязко се покачва до над 25 000 с почиващи предимно от Бразилия, Аржентина и Европа.
Селото има строги правила за „външния си вид“, като огромни и луксозни хотелски комплекси са строго забранени и вместо тях туристите могат да отседнат в далеч по-симпатични ваканционни къщи, така наречените кабани, или в бутикови хотелчета, всичките боядисани в най-различни цветове. Ширещата се плажна ивица с бял пясък бе разделена на две от огромна скала, носеща името на селището – Пунта дел Диабло. Определено много хубаво място за почивка!
Вечерта отново се заформи сбирка в хостела. Домакините запалиха огън в градината и всички започнахме да се суетим около него – кой дa позяпа пламъците, кой с чаша вино в ръка, кой с някоя книга (или като мен – и с двете). След това домакините започнаха да месят тесто и да пекат пици на жарта. Голяма вкусотия!
Кирилицата от книгата, която бях зачел, привлече вниманието на момичето до мен и се заформи разговор, в който набързо се включи и приятелката ѝ. И двете бяха от Аржентина, и двете на име Жизела. Беше среща от тези, при които веднага можете да си говорите за всичко и разговорът ни ставаше все по-шумен и забавен. Не разбрахме кога сме останали само ние, кога огънят отдавна е загаснал и от пиците няма и следа. Толкова си харесахме компанията, че се разбрахме на другия ден да отидем някъде заедно.
На сутринта, след кратка оперативка на закуска, стана ясно, че момичетата са дошли от Аржентина с кола и че след малко се мятаме в нея и отиваме в близкия резерват.
Получи се прекрасен ден! Първо си намерихме огромен и красив плаж, на който бяхме единствените посетители: тичахме през вълните, гонихме се, плувахме, медитирахме и пихме мате. След това отидохме на разходка из парка и там съвсем случайно се натъкнахме на парк, но само за птици.
Прибрахме се в Пунта дел Диабло привечер и прегладнели седнахме в едно ресторантче да хапнем. Направи ми впечатление, че когато стана време да се плаща сметката, съпроводени от сервитьорката, трябваше да отидем при нещо като касиер – закръглена дама, която стоеше на една от масите в ресторанта и приемаше най-различни валути и карти. Редиш се при нея и, като дойде редът ти, сервитьорката ѝ казва кое и колко, тя си плюе на пръстите и те поглежда влажно в очакване. Уругвайска му работа…
Привечер момичетата трябваше да пътуват до Пунта дел Есте и се разделихме, а на следващия ден направих 24-часов преход до Буенос Айрес, включващ няколко автобуса и ферибот.
Макар че пътешествието бе кратко, Уругвай успя да си запази кътче в сърцето ми и ще остане там завинаги. Ще го помня с добронамерените и гостоприемни хора, красивите девствени плажове, с приятелите, които срещнах и с уханието на марихуана от време на време – напълно легално.
КРАЙ